Договорът между „Булгаргаз“ и турската държавна компания „Боташ“ продължава да бъде една от най-спорните теми в българската енергетика. Въпросите около високите разходи, неизползвания капацитет, финансовото състояние на държавния газов доставчик и бъдещето на газовите доставки след забраната за внос на руски газ в Европейския съюз пораждат сериозни дебати. Възможно ли е България да предоговори неизгодните условия, какви са рисковете около т.нар. Turkish Blend и може ли страната ни да се превърне в ключов транзитен център за природен газ в региона? По тези теми пред ФАКТИ говори Пламен Димитров от Българското геополитическо дружество.
- Г-н Димитров, каква е същността на договора между „Булгаргаз“ и „Боташ“ и защо в обществото продължава да има погрешното впечатление, че България купува турски газ?
- Да, наистина, често можем да чуем, че според този договор България купува газ от Турция, но това не е вярно. Договорът между „Булгаргаз“ и „Боташ“ не е за покупка на стока, а на услуга – регазификация на втечнен газ и преноса му до българо-турската граница. Става дума за суровина, която първо трябва да бъде закупена от българската компания на международния пазар и след това да бъде насочена към един от турските терминали за разтоварване. Договорът обаче има и друг аспект – „Боташ“ получава достъп до българската преносна мрежа и до газовия пазар в България, т.е. – турската компания може да продава газ на български крайни клиенти, а също и да транзитира свой газ до съседни държави през българска територия.
- Защо „Булгаргаз“ използва едва между 10 и 20% от резервирания капацитет по договора? Само високите такси ли са причината, или има и други фактори?
- Българската страна използва много малка част от капацитета, който се е задължила да плаща по договора с „Боташ“. Трайчо Трайков, който бе министър на енергетиката до май т.г., спомена именно този процент – между 10 и 20. Само за 2025 г. „Булгаргаз“ отчита, че е ползвала 23% от капацитета, резервиран на турските терминали. Основна причина за това са високите тарифи за регазификация и пренос, записани в договора от 3 януари 2023 г. с турската компания. Според някои данни на „Булгаргаз“ ѝ излиза три пъти по-евтино да си достави втечнен газ от гръцките терминали, отколкото от турските.
Доказателство за неизгодните условия по договора с „Боташ“ е фактът, че през лятото на 2024 г. „Булгаргаз“ обяви търг за преотстъпване на резервирания капацитет на турските терминали, но не се яви нито един участник – явно никой не смята, че му е изгодно да плаща таксите, с които се е натоварила българската фирма.
Освен това голямо значение има и моментната цена на газа на европейските хъбове. Понеже таксата за регазификация и пренос, плащана на Турция, е фиксирана сума, тя нямаше особено голямо влияние върху крайната цена на газа в началото на 2023 г., когато котировките на хъбовете бяха изключително високи – над 100 евро за мегаватчас. После пазарът се успокои и през 2024-а, 2025-а и първите два месеца на тази година котировките на основния хъб – TTF в Нидерландия, се движеха в коридора между 30 и 35 евро за мегаватчас. И на този фон може да се окаже, че използването на турските терминали вдига цената на газа с около една четвърт – нещо, което никой купувач не може да си позволи.
- Доколко икономически оправдано е България да плаща за капацитет, който практически не използва, при положение че разполага и с терминала в Александруполис, в който има 20% участие?
- Това е въпрос, който управляващите в София трябваше да си зададат в началото на 2023 г., когато бе подписан договорът с „Боташ“. Много преди тази дата бе ясно, че България има дългосрочен договор за доставка на азербайджански газ – по 1 млрд. куб. м на година. През септември 2022 г., уплашено от енергийната криза в Европа, българското правителство реши да вдигне резервираният от страната ни капацитет на терминала в Александруполис от половин на един милиард куб. м годишно. Вярно, тогава този терминал все още не беше заработил, но вече имаше дата за стартирането на доставките през него – април 2024 г. В действителност той заработи през октомври 2024 г. С днешна дата се вижда, че за България не е изгодно да плаща високи тарифи за използване на турските терминали, след като в Гърция освен Александруполис е наличен и терминалът в Ревитуса и те вземат по-ниски такси за регазификация, отколкото „Боташ“. Разбира се, в края на 2022 и началото на 2023 г. нещата изглеждаха по малко по-различен начин, тогава имаше недостиг на капацитет за прием на втечнен газ в Югоизточна Европа. Но когато се сключва дългосрочен договор, трябва да се моделира развитието на пазара за много години напред, нещо, с което тогавашното българско правителство явно не се е справило. Ясно е, че не е изгодно за „Булгаргаз“ да плаща толкова голям капацитет на турските терминали, но това е от българска гледна точка. За турците този договор е много изгоден, поради което е логично, че те не искат да го променят.
- В момента България има договорен внос на природен газ, който значително надхвърля вътрешното потребление. Как се стигна до това свръхрезервиране на капацитет и кой носи политическата и управленската отговорност?
- Да, нека да смятаме: 1 млрд. куб. м годишно от Азербайджан плюс 1 млрд. куб. м през терминала в Александруполис и още 1,85 млрд. куб. м от турските терминали по договора с „Боташ“. Общо това прави 3,85 млрд. куб. м на година, а потреблението на България сега е около 2,7-2,8 млрд. куб. м. Т.е. – ако реализира в пълен обем вноса по трите договора – с „Боташ“, Александруполис и Азербайджан (консорциумът Шах-Дениз), „Булгаргаз“ ще има излишък от най-малко 1 млрд. куб. м годишно. Реално излишъкът ще е още повече, защото „Булгаргаз“ отдавна вече не е монополист на българския газов пазар – делът на компанията е паднал до малко над 60%. Някои големи купувачи в България, като „Лукойл-Нефтохим“ си доставят газ през други посредници, а не от „Булгаргаз“. Преди да говорим за политическа отговорност, трябва да отчетем и възможността тези излишъци от газ да не са бреме за „Булгаргаз“, а добър актив, от който компанията може да печели. За целта полученият, но ненужен на България газ, може да бъде препродаден на международните пазари. Явно обаче „Булгаргаз“ няма необходимия кадрови капацитет и самочувствие да се държи като истински голям международен газов търговец. Дълги години компанията бе нещо като счетоводна кантора, която се занимаваше с това да прибира парите от българските потребители в качеството си на монополен доставчик и да осребрява фактурите, които ѝ издаваше руската фирма „Газпром“. Днес ситуацията е коренно променена – „Булгаргаз“ вече не е монополист на вътрешния пазар, а „Газпром“ поне официално е извън играта. Отделно от това, „Булгаргаз“ е тласкана към фалит и от грешните решения, вземани на политическо ниво от не едно и две правителства.
- Във финансовия отчет на „Булгаргаз“ се посочват загуби за над 250 млн. лева от договора с „Боташ“, както и още десетки милиони от неизползван капацитет в Александруполис. Може ли дружеството да излезе от тази ситуация без държавна помощ?
- Не, не може. Основната загуба идва от договора с „Боташ“, но и отказът от част от заявените обеми в терминала Александруполис също е донесъл загуба от 35 млн. лева през миналата година. Слаба утеха е, че една пета от тази сума България фактически плаща сама на себе си, защото чрез държавната фирма „Булгартрансгаз“ държим 20% от терминала в Александруполис. „Булгаргаз“ има да взема огромната сума от 763 млн. евро от Топлофикация-София, но този дълг е несъбираем. Така че, като цяло, пасивите надхвърлят значително активите на „Булгаргаз“.
- Премиерът Румен Радев обяви замразяване на договора с „Боташ“ до края на септември 2027 г. А тогава ЕС планира да спре изобщо вноса на руски газ. Просто съвпадение ли е това?
- От правителството не съобщиха какви са причините за този толкова дълъг преходен период – 15 месеца, в който България и Турция да решават какво да правят с договора между „Булгаргаз“ и „Боташ“. Все пак добрата новина за нас е, че за този период българската компания ще плаща само за реално използвания капацитет на турските терминали. Според мен двете страни изчакват сериозната промяна в геометрията на газовата търговия, която ще настъпи с влизането в сила на пълната забрана за внос на руски газ на територията на ЕС.
- Какво реално получава Турция в замяна на това решение? Допускате ли, че след влизането в сила на европейската забрана за руски газ през есента на 2027 г. България може да се превърне във входна точка за руски газ, но с турски документи за произход?
- Да, това е въпросът - какво би могла да получи Турция в замяна на съгласие за преразглеждане на толкова изгодния за нея договор между „Боташ“ и „Булгаргаз“. Нека да видим как изглежда газовият пазар в нашата югоизточна съседка. На турска територия се събират няколко големи газови потока – по тръбопроводи идва газ от Русия, Азербайджан и Иран, а отделно от това са петте терминала за втечнен газ (два в Тракия и три в Анадола) с общ годишен капацитет 51 млрд. куб. м (но реално през 2025 г. е използван само 15,8 млрд. куб. м). На запад и северозапад от Турция е най-добрият и платежоспособен газов пазар в света – Европейският съюз. На него вече влиза съвсем малко руски газ, а от 30 септември 2027 г. руската суровина ще бъде напълно забранена за внос в ЕС. Виждате ли съвпадението – договорът на „Булгаргаз“ с „Боташ“ се замразява точно до края на септември 2027 г.!
Аз мисля, че това, което Турция може да иска от България, е именно някаква схема, по която турската страна да изнася големи количества газ в Европа през българската преносна мрежа. Деликатният момент е, че голяма част от този газ ще бъде с произход от Русия.
Турско-руската газова връзка е очертана от два директни тръбопровода през Черно море – „Турски поток“ (капацитет 31,5 млрд. куб. м годишно) и „Син поток“ (16 млрд. куб. м годишно). Първият излиза в европейската част на Турция, втория – в азиатската. Общият им капацитет е около 48 млрд. куб. м годишно. През 2025 г. Турция е ползвала 21 млрд. куб. м руски тръбопроводен газ. Аритметиката е следната – 48 минус 21 е равно на 27 млрд. куб. м, които могат да бъдат препродадени изгодно в Европа. Защо изгодно? Ами, защото в момента „Газпром“ произвежда повече газ, отколкото успява да продаде, и отчаяно се нуждае от пазари. Това означава, че руснаците ще са съгласни и на цени малко под пазарните.
- Как българските институции биха могли надеждно да проверяват произхода на природния газ, който ще влиза през Турция, и съществува ли риск страната ни да бъде въвлечена в заобикаляне на европейските санкции?
- Вероятно ще се искат сертификати за произход на газа, но това е специфична стока, не са някакви машини, които имат серийни номера. Газовите молекули не са надписани. Турция вече е обявила, че има намерение да изнася в Европа газ под марката Turkish Blend (турска смес), в който може да се смесва суровина от Азербайджан, Иран, Русия, терминалите за втечнен газ и собственото турско производство в Черно море. Предполагам, че след септември 2027 г. „Боташ“ просто ще заяви, че в този Turkish Blend няма руски компонент, а цялото количество руски газ, внесено в Турция, е консумирано вътре в страната.
– Какъв би бил най-разумният изход от ситуацията – предоговаряне, окончателно прекратяване или превръщането му в инструмент, че България да стане реален газов хъб на Балканите?
- Изходът от тази ситуация е много труден. Пълно прекратяване на договора едва ли е възможно. По-скоро България може да настоява за намаляване на таксите за регазификация, както и на обема на резервирания капацитет. А в замяна да предложи възможност на „Боташ“ да изнася газ през българската преносна мрежа. За целта вероятно ще са необходими и строителни работи за увеличаване на капацитета за пренос на входно-изходната точка на българо-турската граница. Турция има интерес към големия украински пазар на газ, а евентуално и към украинските газови хранилища, защото обемът на турските хранилища е недостатъчен. България би могла да бъде газов мост между Турция и Украйна. Освен това Анкара се интересува и от износа на ток през българска територия. Разбира се, трябва да се търсят и възможности „Булгаргаз“ да стане истински търговец и да препродава газа, за който има договори за доставка, но не може да пласира на вътрешния пазар. По принцип хъб е точката, където различните газови потоци сменят посоката си. Или страната, която акумулира газ от различни източници – внос по тръбопроводи и през терминали плюс собствено производство. В този смисъл България не е типичен газов хъб, но има добре развита преносна мрежа и е много важно трасе за транзит на газ. В крайна сметка названието „хъб“ не е вай-важното, когато страната ни може да реализира добри приходи от преноса на газ.
