Карбовски се появи в национален ефир, дори не просто в национален ефир, а в националната телевизия.
Държа си се като Карбовски, такъв, какъвто го помня от много години, и такъв, какъвто го следя /макар и не педантично/, откакто е в другия ефир.
Има страшно много теми, по които не съм съгласна с него.
Има няколко теми, по които категорично не съм съгласна с него, и дори една-две, по които съм готова да воювам с него.
В същото време има цели негови „философии“, с които съм напълно съгласна.
Няма да забравя, когато преди около година се опитах в разговор с него да кажа, че русофобията на жълтопаветието, която е и истерична, е една от причините българският народ постепенно да заобича още повече Русия. И казах, че наместо да мразят Путин, те мразят… и тук се опитах да намеря верните думи, но с пъргавия си мозък Карбовски ги намери вместо мен и каза: „Мразят руския балет.“
Това беше една от фразите, които ми направиха не деня, а направо годината.
Но пък има много теми, с които не съм съгласна с Карбовски и по които, ако се окажем в диалог, вероятно /доста вероятно/ бихме се хванали гуша за гуша.
Някои от тях опират до жизненото ми кредо, което съм в състояние да отбранявам докрай.
Но бих и ще защитавам правото на Карбовски да има свое /понякога доста странно/ мнение по всички въпроси, да го изявява, да го защитава, в това число и в национален ефир.
Защото Карбовски, харесва ли ни, или не, е явление, което е доказано от многобройната му публика /независимо дали я харесваме, или не/.
И затова се замислих.
Абе, аджеба. В национален ефир непрекъснато се „разхождат“ лица, които не само са пристрастни, не само са почти истерични в своето пристрастие, но направо са си нещо като партийни функционери, партийни оракули, партийни издънки и те, без никакъв свян и без никога да кажат дори думите „аз съм пристрастен, защото работя, служа, вярвам или каквото там да е на една политическа сила“, та тези хора са придобили в национален ефир правото да присъждат кое е добро и кое е зло.
За тях има само една гледна точка – тази на тяхната партия, в чийто демократичен форум се нахождат, не знам дали съвсем безплатно, и те имат правото да осмиват в национален ефир всичко, което не е тяхно. Дори руския балет /по Карбовски/.
Това е една плеяда от ленчета, обикновено облечени в панталонки, които громят всеки инакомислещ в национален ефир, въоръжени със своята святост и недостижимост, защото, както е известно, само те и единствено те са винаги прави.
Тези хора се разхождат безнаказано в националните ефири и никой /освен да ги попържва/ не оспорва тяхното /единствено/ право да бъдат там.
И сега, когато Карбовски е пробил националния ефир след колко, навярно повече от 20 години отсъствие, това се счита за събитие, което е променило ефира.
И започва плач: ама защо други от извънефира не са поканени, защо точно Карбовски, защо беше оставен в монолог /да, почти беше, ама е трудничко да прекъснеш Карбовски, пробвала съм, не е лесно/.
А аз си знам моето – по много въпроси никак не съм съгласна с Карбовски, по други съвсем не съм съгласна, по някои съм готова да воювам с него, но ще подкрепям и отстоявам неговото право на ефир именно защото не съм съгласна с него.
И няма да разбера никога как така хора като Карбовски, които имат стотици хиляди последователи и някак се борят със зъби и нокти да оцелеят в частния ефир, трябва да предизвикват шум с появата си в национален ефир, а онези партийни функционери, които обхождат националния ефир непрекъснато и изразяват своите мазни партийни и доста често напълно неприемливи позиции, те са даденост.
Но публиката, тя си знае… игнорира едните и следва другите.
Защото в крайна сметка в този спор има кой да присъди – публиката.
И ако Карбовски я „манипулира“ по-добре или тя просто си е по-откъм Карбовски, то това в никакъв случай не е проблем на самия Карбовски.
Точка
