Коментар на Даниел Смилов:
Какъв е българският национален интерес? "Руски", би казал вероятно някой недобронамерен наблюдател на усилията на правителството на Румен Радев да води "суверенна" външна политика. От последните решения на кабинета излиза, че е в български интерес да се извадят от списъка със санкциите на ЕС патриарх Кирил (апологет на агресията в Украйна) и двама олигарси от обкръжението на Владимир Путин, както и страната да откаже да дава едностранна помощ на Украйна (поради липса на средства и възможности) и да отклони поканата за присъединяване към коалицията от държави, създаващи балистична защита за Европа и Украйна.
Мястото на България и Киевската декларация
Самият Радев обяви в Париж, където беше любезно поканен от Макрон на празненствата за 14-ти юли, че мястото на България не е в тази коалиция. Но пък на 15 юли на сайта на украинското президенство е публикувана информация, според която и външната министърка на България Велислава Петрова-Чамова е приела в Киев декларация от 21 точки, подкрепяща териториалната цялост на Украйна, справедливата защитна кауза на тази държава, както и усилията на т.нар. "Коалиция на желаещите" да я подкрепят. В тази връзка в България възникна дискусия дали действително е положен подпис под декларацията, или не. Днес самата министърка, както и премиерът Радев обявиха, че подпис не е полаган. Петрова-Чамова подчерта: "Никой не е подписвал никаква декларация. Такъв тип декларации не се подписват. Декларации от такъв тип се приемат постоянно на различен вид формати. Нашата позиция остава абсолютно една и съща като допреди: България защитава своя интерес, но не пречи на своите съюзници и на останалите партньори да защитават своя и да участват по линия, по която те искат, така, че в случая не е поеман абсолютно никакъв ангажимент за участие на България в "Коалиция на желаещите" или в какъвто и да било друг тип формати и е крайно време да се спре с тази спекулация".
Някои анализатори и наблюдатели виждат в тази политика на България "стратегическа неяснота". В смисъл, че има неяснота, но няма стратегия. Други обясняват поведението на премиера с желание да се угоди на проруската част от електората му. Хем тя да е доволна, хем България да не пречи много, много на Европа. Трети се надяват, че с тази политика България се застрахова срещу руска атака (конвенционална или ядрена) при евентуална ескалация на конфликта.
Всъщност и трите обяснения са погрешни. Ако "стратегическа неяснота" означава, че чакаме да видим кой ще спечели, за да заемем позиция, тази политика е сигурен път към презрение от всички: и от Европа, и от Русия. Електоратът на Радев пък в един момент ще се вслуша в обвиненията от страна на Костадинов, че зад антиевропейската фасада на "новата политика" всъщност няма нищо ново по същество. А пък дали Гундяев или Алекперов са в списъка със санкциите на ЕС няма да е никакво съображение за Путин при решението дали и как да ескалира войната.
В крайна сметка големият проблем с "новата суверенна политика" на България, с която тя уж защитава националния си интерес и показва, че може да казва "не" на Европа, е следният: в нея няма нищо ново, нито суверенно, а още по-малко пък защитаващо националния интерес. Тази политика потвърждава и старата максима, че тези, които най-много говорят за защита на националния интерес, обикновено не правят нещо съществено за него.
Нима другите в Европа не искат мир?
В своето изявление във Фейсбук днес Радев отново припомни: "Още преди години казах, че ако не бъдат спрени военните действия, войната ще разшири своя пространствен обхват". Но всъщност настояването за решаване на конфликта по дипломатически път е изпразнено от съдържание. Защото никой по света не е против решаването на конфликта по дипломатически път. Целият въпрос е, че Русия не иска да спре войната и да седне на масата на преговорите, ако Украйна не ѝ отстъпи четири свои области или поне не изтегли войските си от Донбас. Тези области не са окупирани в цялост от Русия и не е ясно дали тя някога ще може да ги окупира напълно. Украинската позиция е за замразяване на конфликта по линията на фронта и започване на преговори веднага след това. Коя от двете позиции подкрепя България? Или пък може би се има предвид някаква трета позиция? Докато няма яснота по тези въпроси, всъщност българската позиция е куха и обидна към партньорите в ЕС. Сякаш другите в Европа не искат мир, а само България. Сякаш българският премиер е миротворец, а другите не. За вътрешна употреба това може и все още да минава, но никой, който следи внимателно международната политика, не би имал съмнение за празнотата на българските твърдения, изказани от най-високо ниво.
Много се изписа и за "спирането" на помощта за Украйна. Но не може да се спре нещо, което не е давано от години – като едностранната военна помощ от военните ни складове. Също така България не твърди (слава Богу), че помощта за Украйна от Европа трябва да бъде спряна: ако това стане, Украйна вероятно ще трябва да се предаде. В този смисъл България продължава да участва в колективни форми на подкрепа за Украйна, които са и най-важните в момента. Така че като махнем реториката по въпроса, някаква много съществена промяна в българската позиция по него няма.
И накрая стигаме до българската подкрепа за патриарх Кирил, Алекперов и третия защитен от нас олигарх. Когато хора, социализирани в късния соц, започнат да защитават православието, вероятно за всички е ясно, че не става дума за религия. За какво друго става дума не е много ясно, но е сигурно, че не е за религия. Защитата на Алекперов и другия Путинов съратник пък съвсем нямат връзка с националните интереси на България. Защо тогава България се решава на тази стъпка? Ясно е едно: че "Нефтохим" Бургас и софийското метро са толкова свързани с темата за персоналните санкции на Алекперов и Махмудов, колкото и бивш КГБ агент може да е свързан с православието.
Външната политика е тънка работа, изискваща висш пилотаж. Лупингите на нашите гълъби на мира засега предизвикват по-скоро почуда, отколкото възхищение. България е страна с тежест в международните отношения, която и в исторически план е играла важна роля в Европа. Но опитът ни показва, че желанието да извличаш ползи без да допринасяш за общото дело завършват с неуспех. Привилегированата позиция на България днес произтича от членството ѝ в ЕС. Силен ЕС е от изключителен български национален интерес. Дори евроскептиците явно са го разбрали и масово гласуваха не за радикали като Костадинов, а за "Прогресивна България", въпреки неясните ѝ позиции.
Днес ние подкрепяме Украйна и европейците декларативно, не желаем с нищо да се обвързваме юридически. Искаме мир, но не заставаме против агресора и не искаме на него да му се търси юридическа отговорност. Искаме да сме силни и независими, но ако може някой друг да плати за общата отбрана и защита. На някого това поведение може да му изглежда хитро в смисъла на Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Но техните хитрини са за приказките, а не за външната политика.
Ако има принципно съображение, което да обяснява българската неохотна европеизация по отношение на войната в Украйна, това е може би убеждението на премиера Радев, че няма как ядрена сила да загуби война. Ставало е дума, че исторически аргументи за такова убеждение всъщност няма, защото доста често ядрени държави са губили военни конфликти. Въпросът е друг обаче и той е дали всичко, което поиска една ядрена държава, трябва да ѝ бъде дадено? Украйна е готова да преговаря на база състоянието на фронта сега. Русия обаче иска повече от това. С поведението си България създава впечатление, че е готова да признае тези руски претенции. Всъщност Путин е казвал и друго: че иска връщане на НАТО в границите му от 1997 година. И това ли сме склонни да обсъждаме?
Силата на средните и малките държави в международен план е в способността им да защитават принципна позиция заедно с други свои съмишленици. Време е да се замислим коя е принципната позиция, зад която стоим и кои са нашите партньори. Тъй като и по двата въпроса отговорите са ясни, няма никаква нужда от "стратегическа неяснота" в нашето позициониране.
