Коментар на Даниел Смилов
Иван Костов в една от редките си медийни изяви зае две позиции, които си струва да се обсъдят. Едната е, че европейският път на България не е под въпрос и че новото правителство и мнозинство на Радев не е опасност за него. Истинският проблем пред страната е корупцията и установените порочни модели на управление, за отстраняването на които хората дадоха солиден мандат за управление. Втората позиция беше, че Андрей Гюров би бил добър кандидат за президент на демократичната общност и демократичната опозиция като цяло. С някои уговорки, Костов е прав и за двете, както в много други случаи.
Гюров може да обедини подкрепа за президентските избори
Особено по въпроса за Андрей Гюров. Той се справи отлично като служебен премиер и организира избори, които всички признаха за най-честните напоследък. Нещо повече, Гюров управлява без излишен шум, сериозно и отговорно, без да сътворява гафове, натоварващи финансово и политически тези след него (като договора „Боташ“, например).
Въпреки като цяло ненужното разделение между ДБ и ПП, Гюров е по-скоро обединяваща фигура за тези формации и може да разчита на вероятната им обща подкрепа. Други организации, като Форума за демократично действие, които са си поставили за задача да подпомогнат излъчването на общ кандидат, също биха могли да го подкрепят, като се опитат да надхвърлят тясно-партийния контекст. Изглежда, че Гюров би имал шансове за балотаж, тъй като общата подкрепа за ПП и ДБ всъщност не е намаляла след изборите (парадоксално, може би дори е нараснала), а и на терена все още няма други кандидати, освен президентът Йотова.
Подкрепата за Гюров от фигури като Костов също не е за подценяване, защото тя показва, че той не го третира като тясно-партийна кандидатура било на ПП или “Да, България”, а като кандидат, зад който може да застане голяма общност от хора. Но в крайна сметка самият Гюров е на ход и той би трябвало да прецени как да разширява кръга от потенциални избиратели.
Първите стъпки на правителството по отношение на европейския път на България
За европейския път на България и новото правителство на Румен Радев нещата са малко по-сложни. Костов е прав, че България е добре интегрирана в ЕС и НАТО, а и хората подкрепят като цяло тази интеграция. Въпреки недоволните гласове на значими малцинства, приемането на еврото също се случва гладко. Инфлацията, която има в страната, е резултат на фискалната политика и на външни фактори – много малка част от нея е в резултат на смяната на валутата. Хората до голяма степен разбират това и няма някакъв обществен натиск за промяна в цялостната политика на страната по отношение на ЕС, еврото или други стратегически цели.
Нещо повече, визитите на Румен Радев в Германия, Франция и Белгия показаха, че той всъщност не възнамерява да променя досегашната политика на страната. Тези срещи бяха важни, за да се създаде доверие между новото управление и ключовите фактори в ЕС, както и да се разсеят някои от съмненията за Радев, които той донякъде сам създаде по време на кампанията. Срещите като цяло не излъчиха някаква голяма новина, освен размразяването от страна на Урсула фон дер Лайен на над триста милиона евро за спрените антикорупционни реформи от правителството на Желязков. Това е белег и на кредит на доверие към новото управление и уважение за избора на българите.
За вътрешна употреба Радев пусна някои съобщения, които бяха насочени към част от електората му, която е с русофилски убеждения. Едното бе, че Европа трябва да промени политиката си по отношение на Украйна. А другото е, че няма да даваме пари за Украйна, ако няма за българските граждани. И двете съобщения не бяха отразени в чуждата преса. И като цяло би било грозно да не даваме пари за борбата с руската агресия, която огромна част от европейците считат за реална опасност за своите страни, а след това да ходим при по-богатите държави донори и да ги убеждаваме да не намаляват парите за кохезия и селско стопанство в ЕС.
Ядрена сила не може да загуби война? Историята казва друго.
Много от нюансите в позицията на Радев за Украйна се дължат на убедеността му, че Русия не може да бъде победена военно. В началото той смяташе, че Русия бързо ще спечели и приключи войната, а днес той и говорителите му твърдят, че ядрена сила не може да загуби война срещу страна, нямаща ядрено оръжие. Историята не е на страната на Радев в този спор:
Великобритания и Франция губят срещу Египет по време на Суецката криза 1956. Великобритания има ядрено оръжие от 1952 г. Независимата френска програма се развива по-късно (след 1958 г.);
През 70-те години на миналия век САЩ губят във Виетнам и се изтеглят от страната, макар да нямат загубена пряка битка със Северен Виетнам;
След Ислямската революция в Иран САЩ всъщност губят военното и политическото си влияние в страната и дори се стига до провалена военна операция за извеждане на американски заложници от Техеран;
СССР през 80-те години на 20-ти век губи в Афганистан от муджахидините;
СССР се изтегля от Източна Европа след 1989 г., защото икономиката му не може да си позволи поддържането на Съветския лагер и заради идеите за перестройка на Горбачов. Това е всъщност загуба на Студената война;
САЩ се изтеглят от Афганистан през 21 век и всъщност талибаните (за беда) печелят...
Без претенции за изчерпателност и тези конфликти са достатъчни да демонстрират, че ядрена сила може да загуби конвенционална война. Украйна все пак пета година устоява на Русия, а и в момента няма някакво движение на фронтовата линия в полза на агресора. В този смисъл позицията на Радев, която може да бъде изтълкувана като желание да се "отпише" Украйна - държавата жертва на агресия, още от самото начало остава необяснимо с конвенционални средства. И като морална позиция, и като преценка за реалностите на фронта.
Дали тази позиция е политически жест към хората, гласували за Радев? И трябва ли тя да бъде уважена поради това? Може би Костов е прав, като твърди, че стига тази позиция да не води до отклоняване от европейския път, тя не променя общата оценка за позитивния потенциал на новото управление. Но пък е редно да се има поне едно на ум. (За позицията на Радев за трибунал срещу Путин като агресор важат същите съображения).
Нужен е фокус върху борбата с корупционния модел
Вярно е това, че ако демократичната общност основно се фокусира върху атаки към Радев като антиевропеец, вероятно е да загуби президентските избори и да не успее да разшири подкрепата си. Това е така, защото позицията на Радев е много нюансирана реторически, а на практика разминаванията му с досегашната политика са малко.
Да вземем например въпросът с визите и американските самолети на софийското летище. В крайна сметка нищо особено няма да се случи, нито визите за българи ще паднат, самолетите ще останат още един месец, а след това вероятно пак ще се преговаря със САЩ, ако логистична подкрепа е нужна. Но в цялата работа всички изглежда са доволни, а Радев умело отбелязва ПР точка.
От гледна точка на демократичната опозиция по-удачно би било да следят внимателно външнополитическия курс, но да се концентрират върху борбата с корупцията и управлението на държавата (фиска, модернизацията в различните сфери и т.н.). Там са големите очаквания към Радев и оттам биха могли да дойдат разочарования, които да имат електорално измерение наесен.
Доколкото страната има правителство със силен демократичен мандат да смени корупционния и клиентелистки модел на управление, наследен от ГЕРБ и ДПС, този мандат има нужда от конструктивна подкрепа. Там където има отклонения, рискове и опасности – било във външната, било във вътрешната политика, те трябва обективно да се посочват. Защото ако се хиперболизират, всъщност обслужват този, който е обект на критиката.
