Още в първия месец на премиерския пост Румен Радев заяви, че "Европа има нужда от една солидна доза евроскептицизъм". Какво да очакваме от управлението му? От Георги Лозанов.
Още преди изборите имаше индикации, че евроинтеграционният курс на България, за който повече или по-малко работеха всички правителства на прехода, ще претърпи промяна при правителството на Румен Радев. Изненада беше, че това стана в "прав текст" още на четиринадесетия ден, когато Радев заяви: "Европа има нужда от една солидна доза евроскептицизъм". На този ранен етап промяната в отношението към ЕС няма как да е крайна - в стил Костадин Костадинов, който казва "ЕС е вреден! Като под турско робство сме!". Идеята вероятно е тя по-скоро да изглежда като загриженост към него самия, "за да оцелее в съвременния изключително сложен свят".
Разбира се, общоевропейските властови институции дават дефекти, защото по конституирането си не подлежат на граждански контрол. Няма как да има европейско гражданско общество, то функционира в национални граници и там може да поставя своите искания, да протестира, да сваля правителства. Без коректива му властта по-лесно се бюрократизира, което намалява темпото и ефективността на решенията ѝ.
Критики към ЕС. Мълчание относно Путин и Тръмп.
Но критиките към ЕС могат да се приемат за искрени, само ако с поне същата строгост са отправени към други два властови центъра, които в момента носят далеч по-голям риск за бъдещето на Европа – Кремъл и Белия дом. Към Путин, който, за да прекъсне европейския път на Украйна, вече четвърта година сее смърт. И към Тръмп, който с циничен политически инфантилизъм се отказа от евроатлантическата солидарност, за да превърне Путин от военнопрестъпник в партньор. Да не говорим за продължаващите ядрени закани на Путин и за несъстоятелните геополитически лупинги на Тръмп, които не той плаща от джоба си. Но срещу тях Румен Радев не казва и дума.
С насочването на критиката само към ЕС - при мълчаливото подминаване на Путин и Тръмп, евроскептицизмът звучи изцяло в техен интерес. И то конкретно на Путин – Тръмп е приемлив, доколкото го подкрепя. Радев още преди година направи изказване, което бе възприето от мнозина като изявление в полза на агресора Русия: "Европа не може да налага мир от позиция на сила". Нищо, че силата на Европа се състои в това, че не позволява на Русия да превземе Украйна със сила.
Евроскептицизъм има навсякъде из Европа. Особеното на българския е, че на моменти напомня на путинизъм, но още срамежлив. И затова, ако се застава на страната на Путин, се налага това да бъде някак замаскирано. Повтаря се, че България има право на свое собствено мнение в ЕС. Но как така нашето собствено мнение не е в отклонение от руските интереси, за противоречие да не говорим: обявяваме се за падане на санкциите, отричаме зелената сделка, възмущаваме се от "джендъри", каквото и да значи това.
Нашите евроскептични доводи звучат така, сякаш повтарят опорките от пропагандната война, която Русия води със Запада с цел да си върне в Европа под лозунга за "нов световен ред" старата съветска зона на влияние. Русия и Западът в случая, естествено, не са географски понятия, а политически маркери – съответно на диктатура (автокрация) и на либерална демокрация. И тук няма никаква русофобия и русофилия, нито място за културни или исторически дебати, а единствено разлика в начина, по който се упражнява властта – с принуда и насилие или със зачитане на човешките права. Именно пропагандната война на диктатурата (автокрацията) срещу либералната демокрация днес се преопакова и прокарва чрез реториката на евроскептицизма.
Защото в своите мераци за нов световен ред Русия няма самочувствие да нападне с оръжие държави от ЕС и НАТО и разчита на пропаганда. Опитва се в тези държави дотолкова да промие мозъците на гражданите, че те сами да се откажат от демокрацията и да си изберат автократско правителство, лоялно към автократския режим на Путин. Донякъде го постигна с Орбан преди унгарците да се опомнят и да го свалят.
Накъде ще тръгне Радев?
По какъв път ще поеме правителството на Румен Радев? Зависи от това дали ще превърне евроскептицизма в държавна идеология. В историята (при фашизма и комунизма), както казва Хана Аренд, държавната идеология винаги служи като "алиби за терор", разделяйки мненията на "правилни" и "вражески", забранявайки алтернативните гласове в медиите и преследвайки хората, които ги изразяват. Либералната демокрация – обратно, е празна идеологическа рамка, в която са възможни всякакви идеологии, включително и такива, която я отричат. Това я прави уязвима от пропагандните атаки на автокрацията, но пък иначе би заприличала на нея самата.
През годините в България руските пропагандисти (различно мотивирани) с разпалване на страхове и лансиране на конспиративни теории дотолкова деформираха представите за либерална демокрация, че "демокрация" изчезна от политическия речник, а "либерална" стана едва ли не мръсна дума. Помогна им и това, че лица на корупцията, според моментния си интерес, се заявиха като предани евроатлантици. Помогнаха и наследените културно-исторически връзки с Русия, хиперболизирани и фалшифицирани от социалистическото образование, чиято инерция продължава досега.
Но пропагандата, каквото и поражение да нанесе върху общественото съзнание, докато не е станала държавна идеология - като марксизма-ленинизма в съветския период или месианския национализъм в днешна Русия, няма комфорта на финална истина.
Гласувалите за Радев вероятно помнят, че го избраха, за да бъде демонтиран олигархическият модел на управление, а не за да се подмени евроинтеграцията на България с евроскептицизъм. Добре е това да не се забравя.
***
Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
