Идеята за лидерски дебат в България винаги звучи прекрасно – почти като обещание за реформи, което всички знаят, че няма да се случи, но е приятно да се произнася. Особено когато говорим за потенциален сблъсък между Румен Радев, Бойко Борисов и Делян Пеевски – трима души, които по различен начин олицетворяват властта, но по еднакъв начин избягват директното ѝ публично сблъскване.
Ще има ли дебат преди изборите на 19 април? Краткият отговор е: не. Дългият отговор е: разбира се, че не.
Защото лидерски дебат означава нещо много неудобно – въпроси без предварителен сценарий, отговори без право на редакция и най-страшното – пряко сравнение. А сравнението е опасно. То руши внимателно изградени образи, разбива контролирани наративи и, не дай си Боже, кара избирателя да мисли.
И тук идва парадоксът. Докато големите „недосегаеми“ внимателно избягват подобен формат, други политически фигури (б.р. – ако приемем, че шест партии влизат в парламента) – като Асен Василев (ПП-ДБ), Костадин Костадинов („Възраждане“) и Крум Зарков (БСП) – нямат особен проблем да застанат в студио и да спорят. Защо? Защото те имат какво да печелят. Видимост. Легитимност.
А какво имат да губят първите трима? Контрол.
За Румен Радев дебатът е излишен риск – той говори вече не от позицията на институция, а на кандидат. За него дистанцията е сила. Колкото по-малко влиза в пряк сблъсък, толкова повече запазва образа на „ново начало за България“.
При Бойко Борисов ситуацията е още по-интересна. Човек, който десетилетия наред доминираше политическия разговор, днес внимателно избягва формати, в които този разговор не може да бъде контролиран. Монологът е удобен. Диалогът – рисков. А дебатът? Направо опасен.
Що се отнася до Делян Пеевски – при него въпросът е почти риторичен. Публичният дебат предполага прозрачност, а прозрачността не е точно валутата, с която той традиционно оперира. Да се появи в открит сблъсък означава да легитимира самия формат – нещо, което досега успешно избягва.
И така стигаме до абсурда: в една уж парламентарна демокрация, реалният лидерски дебат се оказва невъзможен, защото точно лидерите не искат да участват.
Представете си за момент обратното – тримата на една сцена, въпроси за икономика, зависимости, външна политика, корупция. Без заобикалки, без „ще отговоря друг път“, без прехвърляне на темата. Това би било събитие. Истинско. Опасно. И полезно.
Точно затова няма да го видим.
Вместо това ще получим познатото: интервюта по избор, удобни студиа, контролирани послания и много, много говорене без реален сблъсък. Демокрация на запис, политика без риск!
А после ще се чудим защо доверието липсва.
Истината е проста – лидерите, които най-много говорят за отговорност, са първите, които бягат от най-елементарната ѝ форма: да застанеш срещу опонента си и да защитиш позицията си пред всички.