Докато американските и израелските сили продължават прецизната си кампания срещу военната инфраструктура и ръководството на Ислямската република Иран след ударите от февруари 2026 г., при които бе ликвидиран върховният лидер Али Хаменей, светът наблюдава историческа развръзка.
Това, което започна като целенасочени операции под ръководството на президента Доналд Тръмп за неутрализиране на непосредствена ядрена заплаха и десетилетия прокси-агресия, се превърна в неизбежна конфронтация с теократичен режим, който близо половин век сее хаос в Близкия изток. Това не е непровокирана война, а закъснял отговор на ролята на Иран като водещ дестабилизиращ фактор в региона - спонсор на тероризма, разпространител на ядрени технологии и идеологически противник на свободата и стабилността.
За да разберем защо решителните действия днес - под ръководството на Тръмп и в синхрон с екзистенциалната отбрана на Израел - са жизненонеобходими, трябва да се върнем към сложната история на отношенията между САЩ и Иран. Това е разказ за първоначален съюз, революционно предателство, неуспешни опити за сближаване и непрекъсната иранска враждебност. Само поставяйки настоящия конфликт в този контекст, можем да осъзнаем, че политиката на умиротворяване се провали, а силата - както последователно отстоява Тръмп - е единственият език, който аятоласите разбират.
Корените на тази история водят към 50-те години на XX век, когато Иран под управлението на шах Мохамад Реза Пахлави бе ключов съюзник на САЩ в Студената война. Опасявайки се от съветска експанзия и комунистическо влияние на фона на кризата с национализацията на петрола, Съединените щати и Великобритания подкрепиха преврата от 1953 г., който свали премиера Мохамад Мосадег и консолидира властта на шаха. През следващите 25 години Вашингтон подкрепяше монарха като бастион срещу комунизма и надежден партньор в енергийния сектор. Американската помощ, военните доставки и техническата експертиза превърнаха Иран в регионална сила.
Шахът провеждаше агресивна модернизация чрез своята „Бяла революция“, започнала през 1963 г. Тази амбициозна програма включваше радикални поземлени реформи, избирателни права за жените, образователни и здравни инициативи в селските райони, национализация на горите, участие на работниците в печалбите и мащабни инфраструктурни проекти, финансирани от петролни приходи. Доходите на глава от населението нараснаха, индустрията се разшири, а страната пое по пътя към модерна, светска държава. От гледна точка на Вашингтон шахът беше прогресивен монарх, съюзен със Запада срещу съветската заплаха. Иран се утвърди като стълб на стабилността в Персийския залив.
Но тази модернизация „отгоре надолу“ пося и семената на собственото си разрушение. Бързите промени разрушиха традиционния селски живот, задълбочиха социалните неравенства и отчуждиха шиитското духовенство. Тайната полиция САВАК, създадена с американска помощ, потискаше жестоко всяко несъгласие. Корупцията в двореца и навлизането на западната култура бяха възприемани като културен империализъм. До края на 70-те години икономическите сътресения, инфлацията и неравенството доведоха до масови протести. В изгнание аятолах Рухолах Хомейни умело канализира общественото недоволство в ислямски революционен подем.
Ислямската революция от 1979 г. бележи катастрофален поврат, който превърна отношенията между САЩ и Иран в трайна вражда. Шахът напуска страната през януари, а Хомейни се завръща триумфално през февруари, установявайки теократичен режим. Революцията бе не само антишахска, но и яростно антиамериканска. На 4 ноември 1979 г. радикални студенти щурмуват американското посолство в Техеран и вземат 52 американци за заложници в продължение на 444 дни. Кризата парализира администрацията на Картър и доведе до скъсване на дипломатическите отношения - разрив, който продължава и до днес.
Това е истинското начало на враждата. Идеологията на новия режим - износ на революцията, противопоставяне на „високомерния“ Запад и унищожение на Израел - се превръща в държавна политика. Оттогава насам всички опити за нормализиране се сблъскват с фундаменталното отхвърляне на съвместно съществуване със Запада. Дори прагматичните опити за диалог разкриват двуличието на режима. Скандалът „Иран-Контри“ през 80-те години показва рисковете от тайни сделки - оръжия срещу заложници, без реална промяна в поведението на Техеран. Подкрепяната от Иран „Хизбула“ извършва кървавия атентат срещу американски казарми в Бейрут през 1983 г., отнел живота на 241 военнослужещи.
През следващите десетилетия Иран изгражда мрежа от прокси-сили - „ос на съпротивата“. „Хизбула“ в Ливан, „Хамас“ в Газа, хутите в Йемен и шиитските милиции в Ирак и Сирия действат като инструменти на Техеран. В същото време режимът развива ядрена програма, провежда ракетни изпитания и потиска жестоко собственото си население. Иран се утвърди като основния дестабилизиращ фактор в Близкия изток. Неговата революционна идеология подхранва конфликти, тероризъм и миграционни кризи. Без подкрепата на Техеран редица от тези организации биха отслабнали значително.
Предишни американски администрации често не успяваха да осъзнаят тази реалност. Ядреното споразумение от ерата на Обама предостави финансови ресурси, които Иран използва за разширяване на влиянието си. Опитите за дипломация при Байдън също не доведоха до деескалация. С идването на Доналд Тръмп курсът се промени. По време на първия си мандат той прекрати ядреното споразумение, наложи политика на „максимален натиск“ и ликвидира генерал Касем Сюлеймани - архитект на иранските прокси-войни. Споразуменията „Авраам“ допринесоха за дипломатическата изолация на Иран.
Във втория си мандат Тръмп задълбочи тази стратегия. Възобновяването на натиска през 2025 г. и съвместните операции със Израел целят разрушаването на ядрената програма и военния потенциал на режима. Това не е безразсъдна ескалация, а логично продължение на политика, основана на сдържане чрез сила. Критиците предупреждават за „безкрайна война“ и цивилни жертви. Но алтернативата - ядрен Иран, доминиращ в региона и заплашващ Израел - би била далеч по-опасна. Самият ирански народ, който многократно е протестирал срещу режима, може да получи шанс за промяна.
Съюзът между САЩ и Израел в този конфликт олицетворява решимостта на демократичния свят. Целта не е окупация, а лишаване на режима от способността му да нанася вреда и отваряне на път към посттеократичен Иран. Историята на отношенията между САЩ и Иран - от съюз до вражда - показва едно: слабостта насърчава агресията. Политиката на Тръмп се стреми да обърне тази логика. Подкрепата за Израел и твърдата позиция срещу дестабилизиращия режим могат да се окажат решаващи за сигурността на Близкия изток, Америка и свободния свят. Историята изисква именно това.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.
