Българското общество скача от един политически спасител на друг, като нетърпеливо очаква от него да го излъже. Защо синдромът на спасителя все още е жив? Ивайло Нойзи Цветков обяснява:
Ние чакаме и чакаме някой да ни избави. Този някой обикновено е спуснат като deus ex machina ("бог от машината") в българската политика с огромното очакване да рестартира системата - впрочем винаги спуснат, а не се спуска сам. И сега в контекста на Радев е време да си дадем сметка за нещо важно - в това наше очакване на "спасител" хем има нещо детинско, хем е плод на култивираното през прехода усещане за повтарящ се национален и политически провал, щедро насърчаван и от самата политическа класа.
Чрез това усещане българското общество самичко обича да се вкарва в своеобразен когнитивен капан, при който има и сериозен елемент на самовиктимизация и самозаблуда тип "лъжи ме, обичам те".
Обществото, което иска да бъде излъгано
Помните вероятно предишните "спасители" - Симеон "Две", който се самоизпродуцира на крилете на крехкото разбиране за свобода и демокрация. След което събори единственото смислено правителство на прехода, помота се малко из политиката, обогатявайки определени "юпита", след което приключи като изключителен шотландски боец за няколко имота. Помните и спасителя с кожената тужурка Борисов, който елегантно напусна Долната земя, за да бъде възкачен до нещо като "баща на нацията", начело на най-голямата възможна клиентелистка партия в историята.
Но тук въпросът е дали наистина помните, защото синдромът на спасителя все още е жив. Чрез същите рибарски елементарни куки - когато стане наистина трудно, какво друго освен "спасител", който някак да рестартира в обществения софтуер усещането за ново начало.
И какво по-лесно от това обществото да клъвне на празна кукичка? Не за друго, а защото този колективен умствен срив отдавна е описан в психологията и далеч не само политическата. Познатата опасност всъщност е това общество да стане жертва на поредна лъжа, просто защото противно на логиката иска да бъде излъгано.
Ето колко е просто: синдромът на "удобната лъжа" е нещо, което податливият ум иска да чуе, и която да препотвърди неговата тревожност от свят и реалност, с които не може или отказва да се справи. Това е състояние, в което нашият среден избирател приоритизира своя емоционален комфорт за сметка на разбирането на реалността. "Не ми казвай, не искам да знам и не ме интересува" - класически опит за избягване на тревожността, на вътрешния конфликт или депресията. Тук някъде се корени и когнитивният избирателен капан, за който говоря - човек е способен да приеме за чиста монета т. нар. psеudologia fantastica или патологичните лъжи и обещания на "спасителя". Без да знае, че въпросният вероятно се саморазказва през позитивни псевдонаративи тип "аз ще изчистя олигархията".
От какво произлиза тази психологическа слабост?
А защо сме толкова податливи на това? Моето обяснение: обща психологическа слабост, наследена от колективистичната култура и затворена груповост в родата. Нуждата да бъдеш лъган - дори когато го подозираш - е силна квазиемоция, описана още от Юнг като част от "колективното несъзнавано" и свързана с неспособността да оцениш реалността като нетравматична.
То е вид когнитивно-емоционален и самоналожен комфорт, при който не поемаш отговорност за нищо и никога не си виновен - "и този ни излъга накрая, няма да му гласуваме". Съответно сваляш и отричаш пред себе си самото гражданско право, защото си бил излъган или си се самоизлъгал. Оттам и голяма част от 60-те процента негласуващи напоследък. Да видим наистина, точно в разгара на дигиталната ера каква част от българското общество е склонно да хвърли хайвера на доверието си към поредния "спасител".
И доколко пак сме "племенни", плюс заучената ни склонност към конформизъм, защото образът на "спасителя" е и семиотичен - той е здрава ръка, той гледа строго, обещава всичко и знае, че няма обществена корективна система, която да му търси отговорност. Когато и да е било.
Има ли изход?
Излазът от тази наша колективна глупост? Ще е бавен, докато губим време в престорен гняв, най-вече в социалните мрежи, докато някак поколенчески ти е записано в "софтуера", че трябва бързо да се ослушаш и да тръгнеш след предполагаемия силен.
Оттам и вечната фрустрация, когато натоварваш с фантастични очаквания поредния "спасител" без реалистичен поглед в бъдещето, като ли нов общонационален проект или поне наратив. Добра новина тук не се очертава.
Защото резултатът обикновено е поредната българска политическа бангаранга.
Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
