Няма да се опитвам да хвърлям камъни в градината на Румен Радев, желая успех на "Прогресивна България" (за разлика от много други, аз смятам, че името е яко). Но днес чета заглавие от Петър Витанов, което е изгарящо като спомен за много виновно минало: "Разговори само с партии извън статуквото".
Това е класическо дежа вю.
От тези най-страшните, които не са просто неясно политическо усещане, а болезнен спомен за съвсем близкото минало.
Партии на статуквото срещу партии на промяната.
Това е все едно слушам Мая Манолова от 2021 година.
Нали си спомняте онова величаво разделение - статукво срещу промяна. Промяната тогава бяха "Мутри, вън", "Демократична България" и ИТН. Вестник "Капитал" (колективното политическо лицемерие на десницата) излезе с корица - "Мисия 121" - магически ритуал по това Мая, Христо и Слави да имат 121 депутати, за да правят промените необезпокоявани от мрачното минало. Тази колективна патетика взриви два парламента един след друг, защото фантазиите са яки, но реалността винаги побеждава.
И заради това сега стоя и си чеша главата.
Кои са тези митични партии, които са извън статуквото? "Възраждане" статукво ли са? "Величие" ли е промяната? "МЕЧ"? Или "Прогресивна България" си представя някакъв безкраен разговор с извънпарламентарни формации, горди в своята непредставителност?
Не съм против една партия да мечтае на едро, но дори и тук Витанов постави рекорд - партията на Радев се стремяла към 160 депутати. Ама вие сериозно ли? Защо да спираме само до 160? Аз казвам да вдигаме мизите направо до 240. След като си казал 160 - всичко вече е възможно.
Тук вече опираме до големия въпрос - а какво правим, ако тези митични 160 депутати не са осигурени? Тогава всички нововъзникнали партии и партии с присаден политически химен като ПП/ДБ прибягват до изпитан инструмент - обидата. Селяните не ни разбраха. Те упорито отказаха да се подчинят на нашата фантазия. Удариха ни. Хайде да правим нови избори.
Точно така направиха Мая, Слави и Христо през 2021 година. Партии на промяната. А след това се появи ПП, създаде се известно примирие, но управлението гръмна само след 7 месеца. Днес е лесно да видим защо - защото нямаше никакъв системен подход към това какво да се прави. Всичко беше политическа импровизация, а тази опасна аматьорщина тръгна именно от разбирането, че някои партии са партии на промяната сами по себе си. Промяна основно на думи.
Вярно е, че сме в предизборна кампания, вярно е, че имаме нещо като нищо на света (това не е обида, просто още нищо не знаем за ПБ освен подхвърлени намеци, че листите им ще са нещо като кастинг за каймака на страната), вярно е, че трябва да се градят образи, но когато те влязат в опасно противоречие с действителността, тогава ни чакат буреносни дни и пореден въртоп от избори.
Такава промяна вече сме я виждали.
Изживяхме я.
И още носим синила от бича и следи от теглото...
Коментарът на автора е публикуван на неговата страница във фейсбук
