Автор: Мартин Атанасов
България влиза в едни велики и исторически избори. Не защото се намираме в ерата на великите неща на Тръмп, а защото по всякакви обективни показатели ни очаква нещо, което не сме виждали досега. Рекорден брой участници, висока избирателна активност и нова политическа енергия, която все още мирише на площада от декември. Ако трябва да се каже накратко: налице са всички съставки за едно непредвидимо, непредрешено и наистина интересно политическо събитие. С уговорката, че рецептата не гарантира ястието накрая.
Аритметиката е безмилостна
Погледът към моментната ситуация, на финалната права преди да изтече крайният срок за регистрация в ЦИК, действа зашеметяващо. Румен Радев слезе от "Дондуков" 2 и влиза директно в играта. БСП се опитва да се преоткрие под новото лидерство на Крум Зарков. Появи се Антикорупционен блок начело с действащия служебен министър на земеделието Иван Христанов и неговата "Единение". "Непокорна България" на Корнелия Нинова също ще се включи. А за подобаващ финал бе обявено и новото гражданско обединение "Сияние" на Николай Попов. Добре, че поне поколението Z не направи(хме) партия.
Всичко това звучи като богато меню. Проблемът е, че богатото меню не означава непременно добра вечеря - особено когато половината ястия ще останат в кухнята. Аритметиката е безмилостна: на миналите избори прагът от 4% за влизане в НС струваше около 100 хиляди гласа. Сега, при очаквана много по-висока активност, тази бройка се удвоява. Т.е. значителна част от тези нови гласове на промяната - гласове на хора, излезли за пръв път или върнали се след години на апатия - ще отидат при формации, които много трудно ще влязат в парламента. Директно казано: за общата идея за промяна и реформа на България тези гласове ще се изпарят и ще допринесат единствено за по-голямо мнозинство на онези, които ще прескочат прага (основно статуквото). Говорим за гласове, дадени с надежда, които обаче на практика ще работят срещу надеждата. Това не е конспирация, а жестоката математика.
Надеждата е реална. Проблемът е, че е навред.
Това, което се случи в България през последните месеци, не бива да се подценява. Хората излязоха по улиците, свалиха правителството, почувстваха, може би за пръв път от много години, че нещата не са предрешени. Тази надежда е реална и е огромна - и определени сили полагат сериозни усилия да я поставят под похлупак, преди да е успяла да се материализира в нещо трайно. Тъжно е, че май им се получава.
Но проблемът не е само отвън или в недоброжелателното статукво - той е и вътре. Всяка истинска промяна трябва да направи прехода си от площада към урните. И тук идва заветният момент - имаме редица нови участници и формации, всяка от които носи своята версия на надеждата. Всеки е убеден, че неговата посока е правилната. И никой не изглежда готов да осъзнае, че 121 места в Народното събрание - единственият реален прагов резултат за видима и трайна промяна - се постигат заедно, а не поотделно.
Образно казано: имаме едно голямо ведро с вода - протестната енергия, гражданският гняв, желанието за промяна. И вместо да го излеем където трябва, ние го разливаме на малки чашки. Всяка чашка е пълна с надежда. Но нито една не гаси пожара. Така е в България: не обичаме да се събираме - обичаме да се делим. И тъкмо когато моментът изисква единение, всеки тегли към своята си посока.
Риалити чек
Така стигаме до онова, което тези избори може да донесат: не пламък на надеждата, а шамар, който да ни върне в реалността. Тежък, неочакван и еднакво болезнен за всички. За оптимистите от площадите - защото ще се окаже, че протестната енергия не се е преобразувала в парламентарна сила. За младите - защото пак ще са гласували за промяна и пак ще я виждат да се размива в коалиционни аритметики. За всички, които са повярвали, че декември 2025 е бил повратна точка - защото моментът е повратен само ако след него нещо наистина се завърта.
Вместо това е много вероятно масата отново да гласува за нов спасител. Защото така сме свикнали - да вярваме на обещанията, без да питаме за цената, без да сме критични. Нов етикет на стара бутилка. И ние по традиция купуваме етикета, плод на добра реклама и умел пиар.
Може би точно това ни трябва
А може би точно такива избори ни трябват. Не катарзисни, а объркващи плановете на всички. На Борисов, на Пеевски, на новите спасители и на старите реформатори. И да - и на нас самите. Защото единственото нещо, което пречи на системата да се самовъзпроизвежда, е непредвидимостта. Тя не обича изненадите.
И ако тези избори ни накарат, след поредния удар в стената, най-накрая да зададем правилния въпрос - не "кой ще ни оправи", а "кога ще спрем да чакаме някой да ни оправи", може би ще са си свършили работата. Дори да изглеждат като провал. Защото реалността може и да боли, но събужда.
