Посещението на вицепрезидента Дж. Д. Ванс в Армения и Азербайджан е част от процес на сериозно стратегическо "изтрезняване" на Вашингтон по отношение политиките за Евразия. В продължение на почти целия период от началото на нашия век, Южен Кавказ бе разглеждан от (все още) колективния Запад като едно твърде отдалечено място, в което е трудно - и не особено важно да се проектира геополитически интерес. Армения бе отдадена изцяло за колонизация от Русия, а интересът към Азербайджан се изчерпваше с доставките на въглеводороди в посока към Европа, които донякъде да диверсифицират руската стратегия за енергийна доминация на източна и за нарастващи енергийни дялове в западна Европа. Постсъветска Централна Азия имаше по-голямо стратегическо значение за Вашингтон преди всичко в контекста на необходимата логистика за снабдяване на операциите на НАТО в Афганистан.
Посещението на Ванс, предполагам е резултат от едно припомняне в ръководните среди на Вашингтон, че без стратегическо присъствие в Евразия не е възможна нито ефективна политика по отношение на Русия, нито сдържане на геополитическата експанзия на Китай. Говоря за "припомняне", защото стратегическата роля на Евразия за Запада бе ясно формулирана - и "припомнена" от Збигнев Бжежински през втората половина на 90-те години в книгата му "Голямата шахматна дъска". Според американския стратегически мислител САЩ нямат капацитет да контролират огромната континентална маса на Евразия, но са в състояние да установят "ключови точки" на контрол, чрез които да изградят геополитическа рамка за препоръчително поведение на другите големи евразийски сили - Русия и Китай. Разширяването на НАТО с Украйна и Грузия и реализацията на "черноморска регионална стратегия" за постсъветското пространство бяха инструментите, чрез които тази рамка на геополитическо поведение щеше да бъде установена от Запада в отношенията с Москва и Пекин.
Днес е популярно да се говори, че разширяването на НАТО е било "грешка". Стратегическа грешка всъщност бе спирането на разширяването пред прага на Украйна и Южен Кавказ. Ако постсъветското пространство бе интегрирано в евроатлантическата система за сигурност, за Кремъл нямаше да има други геополитически шансове, освен да продължи своята интеграция като партньор на Запада. Затъването на Вашингтон в Ирак, изоставянето на проекта за включване на постсъветското пространство в западната система за сигурност предостави на Москва така жадувания "прозорец на възможности" за геополитическа еманципация и съперничество със Запада. През 2007 г. в Мюнхен Путин обяви на всеослушание завръщането на Русия като съперничеща на Запада сила. Оттам нататък последваха Грузия 2008-ма, Украйна 2014-та, Украйна 2022-ра...
Ако интеграцията на постсъветското пространство в евроатлантическата система за сигурност бе реализирано в началото на 21 век, това безспорно би имало своето отражение и върху стратегическите проекти на Пекин. Да отбележим само проекта "Един пояс, един път". Дали щеше този проект за търговско-стратегическа експанзия на Китай към Европа да се осъществи точно по този начин? Каква щеше да бъде ролята на Централна Азия и на самата Русия в отношенията им с Китай? Разширяването на НАТО с Киев и Тбилиси и разширеното атлантическо присъствие в останалите постсъветски републики не би причинило "свръхразтягане" (overstretching) на Pax Americana по простата причина, че това нямаше да бъде завоевателна стратегия, а стратегия за интеграция на общества, които сами се молеха на Запада да ги интегрира - като система за сигурност и развитие.
Днес Вашингтон ясно формулира основната ос на своята геополитическа загриженост - съперничеството си с Пекин. Само че това съперничество има многообразни измерения - както търговски и финансови, така и в плана на глобалната система за сигурност. Това съперничество не се разгръща само във водите на Тихия океан и Южнокитайско море - където основната морска сила - САЩ - е изградила няколко островни стратегически вериги за сдържане на Китай. Не по-малко значимо е съперничеството в Евразия, където Пекин не само уверено настъпва в Централна Азия и Кавказ, но системно превръща самата Русия в стратегически сателит на своята геополитическа амбиция. Затова днес във Вашингтон е добре да си припомнят думите на Бжежински от 90-те години - и да вникнат в логиката на неговото предупреждение за стратегическата роля на Евразия в американската геополитическа доктрина. Посещението на Ванс показва, че вече са започнали да го правят. Днес за Вашингтон ще бъде доста по-трудно да реализира този тип стратегическо присъствие в евразийското пространство, което можеше да постигне с лекота в началото на 21 век с разширяването на НАТО и с реализацията на "черноморската стратегия" за интеграция на постсъветското пространство в западната система за сигурност.
Но без установяването на опорни точки на стратегически контрол върху Евразия, за Вашингтон ще бъде много трудно да реализира ефективен процес на сдържане на Пекин като глобален съперник.
