Няма такова нещо като „български етнически модел“.
„Модел“ е нещо изградено, съзнателно конструирано, с правила, институции, защити, дисциплина. У нас нещата са по-скоро естествени - добри, лоши, смесени, хаотични. И от време на време брутални.
От 1878 г. насам турското и българското мюсюлманско малцинства периодично са подлагани на репресии: изселвания, преименуване на населени места, оскверняване на гробища, масово преименуване на хора. Това не е само комунистическа практика. Комунизмът просто стигна до крайност. Но линията на натиск е по-дълга и по-дълбока. Това не е „модел“, а репресивен натиск, който постепенно отслабва.
Отслабва, защото България – бавно, неравно, но реално – се цивилизова. Европейските норми, свободното движение, образованието, пазарът на труда, медиите, контактите - всичко това изяжда провинциалната омраза. Не я убива напълно, но я прави по-трудна за институционализиране.
Митът за „българския етнически модел“ беше лансиран от елита на ДПС, като удобна витрина навън и като инструмент за поддържане на гарантиран вот вътре. „Ние сме незаменимият гарант.“ Естествено е този мит да се разпада с отварянето и модернизирането на страната. Когато животът става по-малко затворен, и политическите монополи стават по-крехки.
Така и ДПС, и псевдонационализмът ще приключат. Не защото някой „пипа модела“, а защото модел никога не е имало. Имало е мит. И митът си отива. Нещата вървят натам.
