Министърът на образованието Красимир Вълчев лансира идеята да бъде въведена забрана за ползване на социални мрежи от деца под 15 години. Предложението предизвика оживени реакции и множество въпроси - възможно ли е на практика подобно ограничение, как ще се контролира и какъв проблем цели да реши. Пред ФАКТИ говори Георги Богданов, изпълнителен директор на Националната мрежа за децата.
- Г-н Богданов, министърът на образованието Красимир Вълчев лансира идея за забрана на социалните мрежи за деца под 15 години. Как ще стане това? Или просто предлагаме нещо, което знаем, че няма да проработи…
- Всички искаме децата ни да бъдат защитени онлайн – това е напълно естествено. Но забраните не са пътят към безопасността.
Една забрана няма да направи детето по-сигурно – тя просто ще го изолира от средата, в която така или иначе ще трябва да живее. Интернет е реална част от живота на всяко дете, както улицата или училището. Ако не ги научим да се ориентират в този свят, оставяме ги сами сред опасностите.
Истинската защита идва не от изключване, а от включване чрез знания и умения – да разпознават рисковете, да мислят критично, да знаят как работят социалните мрежи и техните алгоритми.
Забраната не учи децата на отговорност, тя ги кара да търсят начини да я заобиколят.
Затова вместо да наказваме, трябва да подготвяме. Вместо да затваряме, да възпитаваме дигитална грамотност.
Децата имат нужда не от дигитални стени, а от компас – знания и увереност, които да им помагат да се движат безопасно и свободно в онлайн средата. Само така ги правим не просто защитени, а силни и отговорни.
- И защо в България, когато трябва да решим по-сложен проблем, прибягваме към рестрикции и забрани?
- Защото е по-лесно. Забраната е политическият начин да покажеш, че „правиш нещо“, без всъщност да решаваш проблема.
Вместо да се изгради дългосрочна визия и да се инвестира в промяна на средата, избираме бързото действие – ограничението, заповедта, санкцията. Това изглежда решително, но реално ни отдалечава от същината на проблема.
Истинската промяна изисква усилие – и то не административно, а човешко и системно.
Нужни са политики, които да изграждат състрадание, емпатия и умения у децата, а не да ги наказват за това, че живеят в дигитална и динамична епоха.
Успешните държави не забраняват, а предлагат алтернативи. Те инвестират в спорт, култура, общности, доброволчество, смислени занимания, които помагат на децата и младите хора да развиват интереси и принадлежност. Когато едно дете има къде да изрази себе си и се чувства прието, нуждата от бягство в екрана или от разрушително поведение намалява.
Ако държавата иска да действа сериозно, нека започне от реалните заплахи – например, агресивната реклама на хазарт, която ежедневно достига до децата в социалните мрежи. Тя изгражда култура на зависимост, много по-опасна от това дали едно дете има профил в някоя социална мрежа.
Примерът на Исландия е показателен – преди 20 години страната е имала едни от най-високите нива на употреба на алкохол и тютюнопушене сред подрастващите в Европа. Вместо да забранява, правителството инвестира в безплатни спортни и културни дейности, изграждане на клубове, подкрепа за родителите и образователни програми. Днес Исландия е сред държавите с най-ниски нива на зависимости и насилие сред децата. Това е истинският резултат на политика, която избира възможността пред наказанието.
- Кой и как ще контролира забраната децата да не са в социалните мрежи?
- Тази нелека задача на практика е възложена на учителите. Само си представете – един учител трябва да вземе телефона на десетокласник, докато преподава, и едновременно да поддържа дисциплина, уважение и мотивация в класа. Това създава допълнително напрежение и конфликти, вместо доверие и сътрудничество.
Учителите не са контрольори, те са възпитатели и водачи. Въвличането им в ролята на „пазители на забраната“ само задълбочава дистанцията между тях и учениците. Преди да се тръгне към контрол и забрани, трябва да подготвим децата как да използват отговорно социалните мрежи – какво да споделят, как да се пазят от манипулации и как да разпознават насилие онлайн.
Това, разбира се, изисква много повече усилие от издаването на една заповед. Изисква време, ресурси, обучение и доверие. Учителите не могат да бъдат оставени сами в тази битка – те имат нужда от подкрепа, модерни образователни инструменти и партньорство с родителите.
Днес в много класни стаи има скрита война – между правилата и реалността.
Децата усещат, че са неразбрани, родителите – че са обвинени, а учителите – че са безсилни. Такава среда не създава уважение. Ако искаме промяна, трябва да възстановим диалога между всички – не да слагаме забрани, а да градим доверие.
- В Европа няма държава, която напълно да е забранила достъпа на деца до социални мрежи, но ние това искаме. Новатори ли сме?
- Не, не сме новатори. По-скоро това показва държавното безсилие да се справим с проблемите в училище, които са много по-дълбоки от телефоните и социалните мрежи.
Когато едно общество не може да изгради стабилна образователна и социална среда, то търси спасение в забраните. Но истината е, че нито една европейска държава не е тръгнала по този път.
В България всяка година се вливат огромни средства в образованието – от държавния бюджет и от европейски програми. И въпреки това резултатът често остава незабележим. Децата са претоварени, учителите – изтощени, а училището все по-малко прилича на място, което ги подготвя за реалния свят.
Във Финландия, например, образователната система се развива в съвсем различна посока. Още от детската градина там децата се учат как работи интернет, как да различават фалшивите новини и как да използват технологиите разумно.
Информационните технологии, програмирането и дигиталната култура са част от учебния процес от най-ранна възраст. Програмите се обновяват на всеки десет години, за да отразяват промените в света, а държавата работи в партньорство с учители, университети, неправителствени и частни организации, които създават нови ресурси и обучения. Финландия не е постигнала успеха си чрез забрани, а чрез системно изграждане на умения и увереност у децата. Това е модел на доверие и сътрудничество.
- И да си поговорим за една изключително важна тема – насилието между деца. Какво се корени в основата на този проблем?
- За последните няколко дни седем деца изгубиха живота си. Три деца загинаха на пътя. Друго дете стана убиец в мол. Баща пребива 16-годишната си дъщеря с дървена тояга. Ученик намушква свой съученик в столично училище. В Бургаско – тройно убийство, сред жертвите е 13 годишно дете.
Това не са просто трагедии, а обществена диагноза. Те показват как системата, която би трябвало да закриля децата, всъщност ги губи.
Десетилетия наред обществените услуги – образованието, правосъдието, детското здравеопазване и социалната закрила – работят без обща визия. Вече шеста година България няма Национална стратегия за детето, която да зададе рамка за съвместна работа между тези институции. Вместо това всеки сектор действа отделно, в свои собствени правила и наредби, без обща посока.
Политиците се страхуват да застанат зад такава стратегия – за да не бъдат обвинени, че „някой ще ни вземе децата“. Но резултатът е, че просто ги губим.
Отговорността се прехвърля между институциите, а най-често – върху родителите. А кой помага на родителите в тази сложна и объркана система?
Зад „системата“ стоят конкретни възрастни, оформени от същата тази среда. Училището и детската градина не са само място за знания – там се учим как да живеем, как да се разбираме и как да изграждаме отношения. Може да си грижовен родител, но ако обществото не е безопасно, и най-добрата грижа не е достатъчна.
Предмет „Религия“ няма да ни спаси, нито формални уроци по морал.
Само социално-емоционалното учене – умението да разбираш, съчувстваш и уважаваш другия – може да изгради общество, в което децата живеят, а не загиват.
- 95% от децата, извършители на насилие, са били обект на насилие. Автореакция ли е да си насилник?
- Да. Децата ни растат в среда, в която насилието често е част от ежедневието – в семейството, в училище, в интернет. Не можем да очакваме от тях да реагират различно, ако не са научени как да разпознават и управляват емоциите си.
И децата, които упражняват насилие, и тези, които го преживяват, страдат еднакво. И двете групи имат нужда от подкрепа, разбиране и възможност да се научат как да общуват без агресия.
- В световен план момчетата между 11 и 15 години започват да се бият все по-рядко, а у нас е налице обратната тенденция. По-бързо искат да станат „мъже“ ли?
- Да, така е. В много страни образователните системи вече от години се фокусират върху социално-емоционалното учене – умението на децата да разбират чувствата си, да управляват гнева, да общуват спокойно и да решават конфликти без насилие. Още в детските градини се преподават основите на ненасилствената комуникация, здравното и гражданското образование, а в училище се работи последователно за развитие на емпатия и уважение. Когато едно момче израсне в среда, където умението да чуеш другия е ценност, то просто няма нужда да доказва силата си с юмруци.
У нас, за съжаление, тези теми почти не присъстват в учебното съдържание.
Нито един предмет не учи децата как да се справят с конфликтите, как да разпознават емоциите си или как да търсят помощ.
Когато образованието не дава такива инструменти, децата ги „учат“ по друг начин – чрез модела, който виждат около себе си: агресия, подигравка, демонстрация на сила.
Проблемът се задълбочава и от погрешни решения – като забраната на телефони или формалното въвеждане на предмет „Религия“ с надеждата, че това ще намали агресията. Няма никакво доказателство, че молитви или религиозни ритуали намаляват насилието. Напротив – така може да се отвори ново поле за противопоставяне между самите деца и родителите.
Това не става просто с нови предмети, а с ново отношение към детството и човечността.
- Колко голям е проблемът у нас с онлайн насилието?
- Според последния доклад на INHOPE за 2024 г., само за една година горещите линии по света са регистрирали над 2,5 милиона изображения и видеа със сексуално насилие над деца – ръст от над 200% спрямо 2023 г. От тях повече от 1,6 милиона са разкрити и докладвани благодарение на работата на Българския център за безопасен интернет, който е част от глобалната мрежа INHOPE.
Най-шокиращото е, че 93% от жертвите са деца между 3 и 13 години, а 99% от тях са момичета.
България вече е на четвърто място в света по обем на хоствано порнографско съдържание с деца – след Нидерландия, САЩ и Словакия.
Това не са просто числа. Това са реални деца, чиито образи се разпространяват ежедневно в интернет.
Проблемът се задълбочава от липсата на държавна подкрепа – Българският център за безопасен интернет работи почти без държавно финансиране, въпреки че върши критично важна работа по разкриване на престъпления, подкрепа на жертви и образование по дигитална безопасност.
Ако искаме да защитим децата си, трябва да започнем оттук – от реалните опасности, не от символичните забрани.
