Когато Уилям Уортън се появява на литературната сцена, той вече е преживял повече от повечето дебютиращи писатели. Бил е войник, тежко ранен във Втората световна война, учител по изкуство, художник и американец, избрал живота във Франция. Първият му роман „Пилето“ излиза, когато авторът е на 53 години, и веднага поставя необичаен въпрос: къде свършва въображението и откъде започва спасението?
Уортън умира на 29 октомври 2008 г. в Енсинитас, Калифорния, на 82 години. Роден е на 7 ноември 1925 г. във Филаделфия като Албърт Уилям дю Еме. Псевдонимът му е свързан с второто му име и моминското име на майка му – решение, което отговаря на трайното му нежелание да превръща личността си в публична роля.
Момчето с 250 канарчета
Най-важният образ в „Пилето“ не е измислен от разстояние. Като дете Уортън отглежда до 250 канарчета. На 17 години постъпва доброволно в армията, а по време на битката при издутината е тежко ранен. След войната учи изкуство, защитава докторат по психология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и в продължение на 11 години преподава в училищата на Лос Анджелис.
През 1960 г. се премества със семейството си в Европа. Живее в Испания, Италия и Германия, преди да се установи в Париж. Там обитава плавателен дом по Сена и продължава да рисува, докато ръкописите му остават в чекмеджета. Пише романи още от 1950 г., но едва през 1977 г. приятел го убеждава да изпрати „Пилето“ на литературен агент.
История за войната и полета
Романът разказва за двама приятели – Ал и Бърди. След войната Бърди е в психиатрично отделение на армията и се е оттеглил толкова дълбоко в света на птиците, че вярва, че самият той е птица. Ал се опитва да го върне към човешкия свят, но постепенно става ясно, че приятелството им е двустранно спасение.
„Пилето“ печели National Book Award за първи роман през 1980 г. Книгата е и финалист за наградата „Пулицър“ за художествена литература. Критикът Питър С. Прескот пише в „Нюзуик“, че само „най-строгото въображение“ може да направи подобна история убедителна за читател, който по принцип е безразличен към птиците.
През 1984 г. Алън Паркър пренася романа на екрана с Матю Модайн и Никълъс Кейдж. Филмът променя военния фон от Втората световна война към Виетнамската война, но запазва централната тема – травмата, която разделя човека от самия него. Продукцията печели Голямата награда на журито в Кан.
Писателят зад псевдонима
Уортън продължава да пише за бащите и синовете, паметта, войната и странните убежища, които човек изгражда, когато реалността стане непоносима. Сред книгите му са „Татко“, „Отбой в полунощ“, „Къща на Сена“ и мемоарната „След всичко“, посветена на загубата на дъщеря му.
„Като не мисля за себе си като за писател, получавам свободата да бъда такъв“, казва той. В това изречение има ключ към цялото му творчество: Уортън не се стреми да изглежда като писател. Той просто оставя зад себе си истории за хора, които се опитват да оцелеят – понякога като се вкопчат в реалността, а понякога като се научат да летят.
Източници: washingtonpost.com, theguardian.com, elpais.com
