Родното село на Йордан Радичков вече не може да бъде посетено. Калиманица, в която писателят е роден на 24 октомври 1929 г., днес се намира под водите на язовир „Огоста“. Мястото обаче не изчезва от творчеството му – то се превръща в неговото малко отечество, населенo с хора, животни, странни случки и думи, които звучат едновременно смешно и тъжно.
Радичков завършва гимназия в Берковица през 1947 г. По-късно сам разказва с ирония за ученическите си години: „Имах предимно слаби оценки по български език и литература.“ Причината, по думите му, била, че не можел да пише съчинение по задължителната схема с увод, изложение и заключение. „Започвам, както ми харесва, и завършвам разказа, както ми харесва“, казва писателят.
Преди книгите идва журналистиката
Професионалният му път започва не като утвърден автор, а като журналист. През 1951 г. Радичков става кореспондент във вестник „Народна младеж“, а между 1952 и 1954 г. работи като негов редактор. След това е редактор във „Вечерни новини“, а между 1960 и 1962 г. е свързан със сценарната работа в Българска кинематография. От 1962 до 1969 г. е редактор и член на редакционната колегия на „Литературен фронт“.
Тази работа го среща с различни лица на страната и с езика на всекидневието. В прозата му разговорната реч не е украса, а двигател на разказа. Героите му говорят с диалекти, измислени думи, поговорки и привидни нелепици, зад които често стои сериозен въпрос за човека и неговото място в света.
Сибир и „Ние, врабчетата“
Едно от важните пътувания в живота му е посещението в Сибир. То става основа за книгата „Неосветените дворове“, публикувана през 1966 г. Творбата е едновременно пътепис и размисъл за различния свят, за паметта и за начина, по който човек разпознава себе си далеч от дома.
През 60-те години Радичков постепенно изгражда почерка, с който остава в българската литература. След „Свирепо настроение“ се появяват „Неосветените дворове“ и „Ние, врабчетата“ – книга, в която малките птици получават собствен свят, характер и човешка чувствителност. Следват „Барутен буквар“, „Верблюд“, „Ноев ковчег“ и пиесите „Суматоха“, „Януари“, „Лазарица“ и „Опит за летене“.
Признание у нас и в чужбина
Радичков получава наградата „Гринцане Кавур“ през 1984 г., а през 1988 г. е удостоен с шведския кралски орден „Полярна звезда“. През 2000 г. получава орден „Стара планина“ – първа степен. Година по-късно Софийският университет започва номинация на писателя за Нобелова награда за литература.
Последната му книга с интервюта – „Скитащи думи“ – излиза през 2003 г. Йордан Радичков умира на 21 януари 2004 г. в София. Оставя след себе си свят, в който врабчетата могат да бъдат разказвачи, селото да се превърне в мит, а една дума да носи повече памет от цял паметник.
Източници: archives.bnr.bg, old-news.bnr.bg, newspaper.kultura.bg
