Шестият вселенски събор бил свикан в гр. Константинопол при император Константин Погонат, на който събор присъствали 170 епископи.
Съборът бил свикан против лъжеучението на еретиците – монотелити, които, макар да признавали в Иисус Христос две естества – Божествено и човешко, твърдели за съществуването само на Божествената воля.
След Петия Вселенски събор вълненията, подклаждани от монотелити, продължавали и заплашвали цялата Византийска империя с голяма опасност. Император Ираклий, желаейки помирение, решил да склони православните да отстъпят пред монотелитите и със силата на своята власт заповядал да се признава в Иисус Христос една воля при двете естества.
Защитници и изяснители на истинското учение на Църквата се явили Иерусалимският патриарх Софроний и Константинополският монах Максим Изповедник, на когото заради твърдостта във вярата отрязали езика и отсекли ръката.
Шестият вселенски събор осъдил и отхвърлил ереста на монотелитите и определил да се признават в Иисус Христос две естества – Божествено и човешко, и по тези две естества – две воли, но така, че човешката воля в Христа не е противна, а е покорна на Неговата Божествена воля.
Достойно е за внимание, че на този Събор бил отлъчен заедно с другите еретици и Римският папа Хонорий, който признавал учението за една воля...
Определението на Събора подписали и римските делегати – презвитерите Теодор и Георгий и дякон Йоан. Това ясно показва, че висшата власт в Църквата принадлежи на Вселенския събор, а не на Римския папа.
След 11 години Съборът отново започнал заседанията в царските палати, наречени Трупски, за да се решат въпросите, отнасящи се предимно до църковното благочиние (добро управление).
В това отношение той като че допълнил Петия и Шестия вселенски събор, затова и се нарича Пето-шести.
Съборът утвърдил правила, по които Църквата трябва да се управлява, а именно: 85 правила на светите апостоли, правила от шестте вселенски и седемте поместни събора и правилата на 13 отци на Църквата. Тези правила впоследствие били допълнени от Седмия вселенски събор и от още два поместни събора, които съставили така наречения „Номоканон", а по руски „Кормчая книга", която представлява основата на църковното управление на Православната Църква.
На този Събор били осъдени някои нововъведения в Римската църква, несъгласувани с духа на постановленията на Вселенската църква, а именно: принудата за безбрачие на свещениците и дяконите, строги пости в съботите на Великия пост.
Припомняме, че през лятото на 680 г. византийският император Константин IV Погонат (668-685 г.) предприема поход срещу българите. Поражението на византийците завършва със сключването на мирен договор през лятото на 681 г. в Константинопол, чрез който Аспарухова България е призната от Византия. С този документ Византия отстъпва на България областта Долна Мизия до река Искър, но без град Одесос и околното крайбрежие.
Това всъщност било формално, тъй като византийска власт над тези земи фактически липсвала поради непрекъснатите варварски нахлувания и перманентните вълни от славянски заселници. България същевременно се съгласява да преустанови набезите отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни. След като сключил мир с Константин IV Погонат,
Аспарух не тревожи Византия до 686 г., когато Погонат умира от дизентерия.
През 681 година е основана Първата българска държава, която достига разцвета в развитието си в началото на X век и оказва голямо влияние на източноевропейските народи чрез книжовните си школи и литературата.
