Майка ми, светла ѝ памет, беше възторжен читател на Йордан Радичков. Това припомня във "Фейсбук" Иво Сиромахов.
Четеше всяка книга, която той публикуваше, коментираше я вкъщи с баща ми и с нас, синовете ѝ.
Аз тогава не го разбирах. Бях твърде малък за историите му.
Помня, бях на седем, когато родителите ми ме заведоха на неговата „Лазарица“ в Сатиричния театър с Григор Вачков. Не я разбрах, но усетих вълнението на публиката.
Няколко години по-късно, в един горещ августовски ден, по идея на майка ми, отидохме да посетим родното място на Радичков – село Калиманица.
Нагазихме във високи треви и трънаци, за да търсим духа на големия разказвач.
Селото го нямаше. Беше залято от язовира.
Но беше останала недостроената черква на Калиманица. Тогавашните инженери изселили калиманците, съборили къщите им, но нещо не изчислили добре нещата и черквата останала отвън. Язовирът не я залял.
Сега стоеше самичка, олющена, порутена, обрасла в драки. Вътре някакъв говедар беше пуснал кравите си – да пладнуват на сянка.
Малко по-надолу видяхме друг герой от радичковите разкази – тристагодишен дъб, който стоеше сам сред полето като безмълвна въпросителна.
Около тоя дъб малкият Радичков е тичал с приятелите си, край него са се събирали героите от разказите му и са си разказвали истории за верблюди и тенци.
Сега нямаше никой.
Само един дъб и една черква, превърната в навес за говеда.
Майка ми се разплака.
Аз не разбирах какво се случва и просто прегърнах мама, защото не исках да плаче.
Но не успях да спра сълзите ѝ.
Тръгнахме си смълчани. Вратът ми гореше от палещите лъчи на августовското слънце.
Няколко години по-късно започнах да чета Радичков.
А пред очите ми винаги беше тоя самотен дъб и порутената черквица от родното му село Калиманица.
И сълзите на мама.
