Тежката верижна катастрофа на автомагистрала „Тракия“ остави след себе си десетки пострадали и човешки трагедии. Сред хората, оказали помощ на място, е адвокат Любомира Минкова, която пътувала към София и се оказала непосредствен свидетел на случилото се. Ето какво разказа тя пред ФАКТИ за страшните минути след катастрофата.
- Г-жо Минкова, оказали сте се непосредствено до тежката катастрофа на автомагистрала „Тракия“. Какво видяхте в първите минути и кога осъзнахте мащаба на трагедията?
- В ранните часове на деня потеглихме със съпруга ми към София, за участието ми в съдебно дело. Когато излязохме от Бургас на АМ „Тракия“ по посока София в началото нямаше мъгла, но беше сумрачно. В един момент в близост до разклона за „Зимница“ забелязах хора, които бяха около мантинелите и махаха със светлоотразителни жилетки. Съпругът ми намали скоростта, но въобще не знаехме защо хората махат толкова отчаяно. Тогава с периферно зрение видях, че в отсрещното платно на движение посока Бургас в права редица в тревната площ стоят 30 човека с куфари и багажи, а до тях има аварирал автобус, в който се бе врязал товарен автомобил. От тези 100 метра видимост, които имаше в мъглата, към моето пристигане забелязах, че успоредно на този автобус, но в моето платно на движение в средната лента, в която бяхме и ние, има спрял товарен автомобил и един висок едър човек със светлоотразителна жилетка ни маха с все сили да спрем. Съпругът ми веднага намали скоростта и плавно спряхме зад товарния автомобил, пред който беше този човек.
На него дължим живота си!
Както и на останалите хора, които махаха от всички страни. В началото нямахме никаква видимост пред нас, а зад нас беше пусто. После някакъв човек спря зад нас и за минута колоната стана огромна. Човекът от задния автомобил каза, че след нас е станал сблъсък и на други автомобили. Аз си помислих, че нещо необичайно е станало, защото и в двете платна има аварирали превозни средства. Видях, че лицата на хората, които се щурат по платното, са уплашени и излязох от колата. Хвърлих всичко в колата, излязох и тръгнах напред да помогна, ако се наложи, защото съм била следовател шест години и съм се сблъскала с много човешка смърт и трагедии. След 30 метра пешком пред очите ми се разкри страшна гледка. Десетки товарни и леки автомобили, като смачкани с фадрома, бяха и в двете платна. Аз видях, че вдясно от мен много странно в посока на движение към Бургас има смачкан жълт автомобил, а вътре в него бе водачът. Отидох там и мярнах, че някой дърпа този човек безуспешно. Предницата на автомобила беше смазана. В този миг погледите ни с този човек се срещнаха. Той стоеше напълно спокоен. Виждаше се само торсът му и кръв по главата. Погледнах го и той мен, но лицето му излъчваше неописуем покой и примирение, вероятно от травматичния шок, който преживяваше той. Някаква жена ми каза, че долу в дерето има хора със счупени крака и по-тежко пострадали. Мъж лежеше на земята и се държеше за крака в някаква нива. Друг до него крещеше: „Помощ, няма ли някой да извика линейка“. Тогава видях, че някакво момче лежи по гръб в дерето, както и две други - едното на видима възраст 15 години го прегръща и двамата плачат.
- Свидетели разказват, че мъглата се е спускала и вдигала на вълни, а видимостта се е променяла рязко. Какви бяха конкретните условия на пътя в този участък и имаше ли предупредителни знаци за опасност?
- Движението не беше натоварено и ние пътувахме спокойно, макар че пътят беше мокър. В колата термометърът показваше 4 градуса, но ние бяхме с чисто нови зимни гуми. Около град Карнобат изведнъж около нас се разстла страшна мъгла и видимостта падна до 30-40 метра. Естествено, че съпругът ми намали скоростта и даже отбеляза, че мъглата е гъста. По принцип АМ „Тракия“ не е обозначена добре нито с вертикална, нито с хоризонтална маркировка. Хоризонталната е налична, но не е светлоотразителна, а към вертикалната имам силни критики. После мъглата почти изчезна, все едно се движеше на талази. Впоследствие пак се появи. Пътни знаци не съм видяла, защото не е имало такива светлоотразителни, нито ограничителни, нито предупредителни. Не знам на колко километра до разклона за „Зимница“ забелязах, че самата мъгла се развива с динамика. От малката видимост след Карнобат изведнъж тя почти изчезна, после пак се появи и в един момент, в който видимостта беше около 100 метра. Аз забелязах множество хора около мантинелите. В мига, в който аз и съпругът ми пристигнахме, всичко беше приключило.
- Как реагираха останалите след вас? Кой как помагаше?
- Макар че имах усещане, че нещото, каквото и да е станало преди аз да пристигна, е свършило, се оказа, че не е, защото съпругът ми чул пукоти от неясни посоки. Той остана на пътното платно и заедно с другите хора започнаха да ходят насам и натам, за да помагат. Хората бяха в шок, но от лицата им личеше, че искат да помогнат с нещо, но не знаят как.
От съпруга си разбрах, че по едно време са развивали болтовете на мантинелите, за да проправят път и да се махнем оттам, за да се осигурят места за спасителните екипи.
После прехвърлили човек от другото в нашето платно със счупен крак, но той казал, че много го болят гърдите. Съпругът ми чул хора да разказват, че някъде напред имало някакъв бял автомобил „Опел“, който изцяло бил под товарен автомобил и от него се чували страшни писъци. Хората протегнали ръце, но колата била размазана и достъпът до тези хора бил невъзможен. Но най-големите герои за мен си останаха десетките хора, които стояха до мантинелите и махаха с ръце и жилетки, както и този мъж, който излезе пред последния непострадал автомобил. Впоследствие чух шум и видях хеликоптер.
За мен той бе изключителна надежда, че някой медицински специалист ще дойде да помогне, но той така и не кацна.
Аз бях през цялото време в дерето под магистралата и малко виждах какво става там. В един момент видях огромни кълба пушек, които се издигаха над пътното платно точно срещу мен, а после полицейските коли, спрели на върха на дерето. В такъв момент за всеки човек в шок времето е една безкрайност. Видях линейка, а мъж донесе чувал, за да изнесат момчето Бранко, на което помагах. После, падайки и ставайки, се качих по наклона на дерето и тогава целият път бе затрупан с пожарни и линейки. Вероятно служителите на реда са оказали адекватна, според компетентността си, помощ, както и хората в линейките. Моят поглед бе прикован в Бранко и когато се уверих, че е вече в линейката, тръгнах към колата си.
- Като следовател с опит в разследването на тежки инциденти как преценихте на кого и как да помогнете?
- Когато извървях 30 метра, се озовах пред страшна гледка. В далечината видях извити сблъскалите се товарни автомобили. Но в следващия миг погледът ми попадна върху автомобил със жълт цвят, който беше с напълно смазана предна част от страната на шофьора, а с периферията на зрението си видях, че някакъв мъж дърпа водача, който стоеше сам в купето. Човекът беше неподвижен. Инстинктивната ми реакция в този момент беше да помогна на този човек, но след като обмислих нещата за частица от секундата, осъзнах, че ако започна и аз да го дърпам, мога да му причиня сериозни травми. Тъй като съм работила като следовател шест години, преди да стана прокурор, а после адвокат, аз знаех, че човек, който е притиснат от ламарини, се изважда само чрез много внимателно срязване на метала, защото дърпането може да доведе до впиване на метални частици и ръждиви елементи в травмите и може да ги задълбочи. Погледнах човека в очите. Той имаше кръв на главата, но изглеждаше напълно спокоен, сякаш в състояние на покой, може би от травматичния шок, който е преживял. Тогава ми посочиха други пострадали. Реших, че двете момчета, едното на видима възраст 15 години, които се прегръщаха и крещяха от ужас за свой приятел, който лежеше по гръб в дерето, не могат да му окажат помощ. Взех едно от най-трудните решения в живота си - да оставя този човек, затиснат зад ламарините, и да се спусна в дерето. С двете момчета проведохме битка за това страдащо момче, на което краката висяха в някаква рекичка или вада в края на дерето. Аз им казах, че момчето има открита рана на черепа и трябва да спрем кръвотечението, но внимателно, защото всеки натиск можеше да му донесе нечувана болка и да изпадне в безсъзнание. Така с марли и с каквото имаше се редувахме и попивахме кръвта от теменната област на момчето, то на няколко пъти се унесе и губеше съзнание, но аз казах на момчетата, че трябва непрекъснато да му говорим. Така те започнаха да викат: „Бранко, Бранко…“ И се бориха за него. При всеки опит на Бранко да пипне главата си или да се изправи, от нея рукваше кръв. Аз започнах да му казвам: „Бранко, спокойно, виж колко хора сме, сега ще дойде линейката, ти си смело момче, само дишай Бранко, дишай миличък…“
Най-големият героизъм на тези момчета бе когато им казах, че това момче, лежащо почти във вода, получава силно треперене и ще замръзне и трябва незабавно да бъде завит.
Всички като един си хвърлиха якетата и го завихме.
По някое време дойде линейка. На въпроса Ви как избрах на кого да помогна, мога да кажа най-кратко, избрах да помогна на този, на когото можех, и с разбито сърце оставих този човек, който можех да убия, ако бях започнала да го дърпам, защото хора, притиснати в МПС, се изваждат само от специалисти с режещи устройства, които да съхранят увредените от ламарините им крайници. Не беше лек избор. Дано този човек от автомобила да е жив и здрав. Моля се да съм помогнала и на Бранко и той да се оправи.
- Как се взема подобно решение – на кого да помогнеш, когато около теб има няколко тежко пострадали и всеки има нужда от незабавна помощ?
- Такова решение се взема много трудно и винаги е свързано с опита, който имаш в професионален план, с медицинските знания, които имаш или нямаш, или воден от инстинкта, че дори един човешки живот да спасиш, вече си сторил едно добро човешко дело.
- Спомена се за медицински хеликоптер, който е кръжал над мястото, но не е кацнал. Какво видяхте и знаете ли дали е имало реална възможност за въздушна медицинска евакуация на най-тежко пострадалите?
- Докато всички спътници на Бранко крещяха: „…няма ли линейка, бе, хора“. Едно от момчетата, което бе със счупен крак, се изправи и даже тръгна, защото усети, че най-зле е Бранко. Тогава изведнъж се чу шум от хеликоптер. Всички въздъхнахме и казахме: „Ето, Бранко, идва спасението!“ Видях, че над нивата в отсрещното платно в посока към Бургас на 50 метра височина кръжи хеликоптер, но той просто не кацаше. Мъглата не беше се вдигнала и не знам по какви причини хеликоптерът не кацна, но малко след това дойде линейка. В такива моменти човек губи представа за време. За мен сякаш бяха минали векове, а вероятно са минали 20 минути, докато дойде линейката, но не мога да ви опиша с каква надежда чаках и се радвах на воя на сирените. За първи път в живота си се радвам на вой на сирени от линейка. Доколкото разбрах, не е имало такава въздушна евакуация заради мъглата. Но когато извлякоха в чувал Бранко до линейката и аз се качих, вече имаше десетки полицейски коли, пожарни автомобили и линейки.
- Избрали сте да помагате, вместо да снимате случващото се с телефон. Защо хората се „разболяха“ от болестта да снимаш трагедия с телефон…
- Някой ме попита вече от вашите колеги: заснехте ли кадри с телефона си? Отговорът ми бе буквално: „За Бога, не, аз го хвърлих в колата и излязох да помагам. Как ще помагам на хората с телефон с ръка. Какво да снимам, аз трябва да помагам.“
- След преживяното какви въпроси остават за вас относно причините за катастрофата, безопасността на този участък от магистрала „Тракия“ и готовността на институциите да реагират при подобни трагедии?
- Причините за мен са комплексни, защото действително в областта на пътно-транспортните произшествия юристът се изказва последен след експертите. Според мен в случая е възможно някои хора да са карали с несъобразена скорост, но тяхното поведение трудно може да се прецени, защото мъглата се движеше като облак. Тя ту се вдигаше, ту се спускаше и имаше участъци без мъгла, а други с видимост 200 метра. Вероятно в този участък внезапно се е спуснала гъста мъгла, която е намалила видимостта до под 10 метра и всеки попаднал в този внезапен облак от двете платна е реагирал инстинктивно, което е довело до тази огромна трагедия. Говорим за човешки решения - понякога неправилни, друг път правилни. Не съм експерт, но съм пътувала из цяла Европа. Знам, че ако в България бъде въведен Стандартът „Визия нула“, приет от ЕС през 1997 г., по модел на Швеция, който изисква оборудването на метеорологични датчици и интелигентни електронни табла VMS, размерът на трагедията щеше да бъде много по-малък. Този стандарт е проектиран да предвижда човешката грешка и да пази човека чрез тези модерни системи. Липсата на адекватна хоризонтална и вертикална маркировка също отчитам като съпричиняващ резултат, както и поставяне на знаци за ограничаване на скоростта, което в момента не искам никому да вменявам в отговорност, защото е въпрос на цялостно нова научна концепция.
