Манаслу не се покорява само с подготовка, амбиция и желание. Понякога човек стига до 6700 метра, вижда целта пред себе си и въпреки всичко трябва да слезе. Точно това се случва с Христо Копчев от Дъбене, който повече от година се подготвя за експедицията до осмия по височина връх в света. Групата прави необходимите ротации и достига лагер 3. Следва очакване на подходящо време за атака. Вместо това идва циклон и започва обилен снеговалеж, на места натрупва над два метра сняг... Да виждаш върха, но съдбата да каже: „стоп“… Пред ФАКТИ говори Христо Копчев.
– Г-н Копчев, колко време се подготвяхте, за да тръгнете към връх Манаслу (8163 метра)?
– Идеята я имах отдавна. Предната година търсих човек, с когото да отида, но не успях да намеря. Един приятел ме подведе и в крайна сметка не се получи. Когато разбрах, че няма да отиде, се отказах. Тази година обаче успяхме да организираме експедицията.
– С кого бяхте в експедицията?
– С кмета на Община Раковски Павел Гуджеров и съпругата му Анелия Гуджерова. Бяхме около 30 души. Експедицията беше голяма и имаше хора от различни места.
– Доста време сте се подготвяли за Манаслу и успяхте да направите ротации до лагер 3. Какво се случва с човека на тази височина и колко различно изглежда планината тогава?
– На тази височина въздухът е много разреден. Всичко е различно.
– Затова хората прекарват време в базовия лагер и правят ротации, за да може организмът постепенно да се адаптира…
– Точно така. Да се подготви за екстремното изкачване и за въздуха, който ще диша на голяма височина. Това е много важно. Ние направихме ротацията до лагер 3, който е на около 6700 метра, и след това се върнахме надолу. Тогава започнахме да следим времето и прогнозите.
– И тогава разбрахте, че се задава сериозно влошаване на времето?
– Да. Казаха ни, че се очаква циклон, който може да донесе между един и два метра сняг, а на места и повече. Тогава трябваше да вземем решение какво правим. Предложиха ни да слезем с хеликоптер до Катманду. Беше около 1200 долара еднопосочно на човек. Говорих тогава с позната, която е била на Еверест, и тя каза: „Не се чудете за парите. Хващайте хеликоптера, отивайте в Катманду, там ще се изкъпете, ще се стоплите, ще починете, ще се нахраните като хората, ще се надишате с въздух. Това после ще ви даде сила, която другите няма да имат“. Ние се замислихме и решихме да направим това. Слязохме с хеликоптера, а след това направиха брифинг и затвориха върха.
– Тоест, докато вие слизате, вече става ясно, че изкачването приключва?
– Да. Всички експедиции и всички компании започнаха да затварят. Когато слязохме, видяхме и един от най-известните италиански алпинисти Симоне Моро. Той също беше прекратил своята експедиция. Като видях, че и той се отказва, си казах: „Няма да стане работата този път“. Ако един от най-известните алпинисти в Италия прекратява експедицията, значи ситуацията е сериозна.
– В този момент ли планината показа, че няма да ви позволи да атакувате върха?
– Усещах, че така ще стане. След като всички започнаха да прекратяват експедициите, вече беше ясно, че няма смисъл да чакаме.
– Колко трудно е за един алпинист да каже „спирам“, след като е стигнал толкова далеч и е вложил толкова време и усилия?
– При нас не беше чак толкова трудно, защото условията бяха категорични. Не ставаше въпрос просто да изчакаме още ден или два. Снегът беше много – на места два метра и половина. Бяха затрупани въжетата, които бяха подготвени за нашата експедиция. При такива условия експедицията просто се прекратява. Това не означава, че мечтата приключва. Просто този път планината каза „не“.
– По време на експедицията станахте свидетели и на лавини, и на тежки инциденти. Когато се сблъска човек с такива неща, какво си казва?
– Видяхме доста неща. Имаше хора, които бяха пострадали, имаше евакуации. Един от алпинистите, доколкото разбрах, бе загинал при лавина. Сваляха го с въжета. Не е лесно да видиш такава картина. Планината не е шега работа. Вечер, когато лягахме в палатките, имаше няколко нощи, в които през пет-десет минути се чуваше как пада лавина. В рамките на два-три часа, през които съм бил буден в палатката, съм чувал около 20-30 лавини да падат.
– Лежиш в палатката и през няколко минути да чуваш лавина. Какви мисли минават в такъв момент?
– Не е приятно. Осъзнаваш колко малък си пред тази планина. Самият базов лагер обаче беше разположен така, че имаше естествена защита. Беше в нещо като хребет, което малко или много предпазваше от лавини. Не че е сигурно на 100%. Мястото е добре подбрано. Но звукът остава. Чуваш звука на планината постоянно и разбираш, че тя е много по-силна от теб.
– Къде е границата между смелостта и амбицията да изкачваш осемхилядник?
– За мен никога нищо не е на всяка цена. Винаги съм си казвал, че ако усетя, че нещата няма да станат или че нещо не е наред, няма да продължа. Не бих рискувал живота си на всяка цена заради един връх.
– Реално на каква височина успяхте да стигнете под върха на Манаслу?
– Около 6650–6700 метра. Там беше лагер 3. Ние стигнахме до него, като отидохме дотам за около час и половина. Бяхме и на лагер 2, където спахме.
– Как премина нощта на лагер 2?
– Там наваля доста сняг и имаше моменти, в които се притеснявахме дали палатките няма да бъдат затрупани. През нощта снегът продължаваше да вали. В такава ситуация просто се доверяваш на хората, които те водят. Няколко пъти чух как водачите на нашата група минават покрай палатките и ги чистят от снега, за да не подаде палатката под тежестта на снега. Нашата група бе от около 30 души и беше разделена на няколко по-малки групи – може би на три или четири. Ние бяхме 11–12 души. Човекът, който ни водеше, беше изкачвал седем пъти Еверест, три-четири пъти Манаслу и още много други върхове. Имаше огромен опит.
– Вие имате опит, но разчитате на професионалистите, нали така?
– Да. Мен ме води амбицията и желанието да се изкача, но нямам техния опит. Затова, когато кажат нещо, ние го правим. Те знаят какво трябва да се направи и кога.
– По план атаката на върха е трябвало да се случва на групи, за да не се попадне в трафик, ако тръгнат всички едновременно?
– Да. Идеята беше да не тръгват всички групи по едно и също време, за да може едната група да се движи пред другата. По този начин да се изпреварва и да се използва по-добре времето. Но всичко това се промени, когато започна да вали толкова много сняг,. Промяната във времето промени всичко, за съжаление.
– Колко алпинисти общо имаха разрешение за изкачване на Манаслу тази година?
– Около 466 души имаха разрешителни. Това са международни алпинисти. И въпреки това никой от тях не успя да изкачи върха. Само деветимата шерпи от групата, която беше изпратена да подготви маршрута и въжетата, са били на върха тази година.
– Манаслу е „билетът“ към Еверест. Сега какво става?
– В момента в Непал се обсъждат и нови правила за алпинистите, които искат да изкачат Еверест. В Непал се обсъжда закон, според който хората, които искат да изкачат Еверест, трябва първо да са изкачили по-висок връх, но в Непал, над 7000 метра. Нашата идея с Манаслу беше именно такава – да направим осемхилядник и след това да можем да кандидатстваме за Еверест. Сега обаче стигнахме до около 6700 метра, след което планината беше затворена заради времето. Доколкото разбрах, компанията, с която пътуваме, ще разговаря с властите в Непал по този въпрос. Ние сме завършили ротацията на 6700 метра и реално чакахме времето да се оправи, за да продължим към върха. Вместо това планината беше затворена. Писах на ръководителяа на компанията, който е отправил питане до правителството на Непал, дали нашето изкачване до 6700 метра може да се приеме като постигната цел за Еверест. Все още чакам отговор, но се надявам да получа положителен такъв. Ние бяхме готови да атакуваме върха, но времето и условията не ни позволиха. Ще видим какво ще стане. Не можах да забия знамето на село Дъбене на върха, но мечтата Манаслу и Еверест остава.
