Идеята за изваждането на ТЕЦ „Марица Изток 2“ и „Мини Марица-изток“ от структурата на БЕХ е логична, ако целта е да се прекъсне възможността холдингът да подпомага финансово въглищната енергетика. От тази гледна точка ходът е последователен.
Последицата също е повече от ясна - въгледобивът и въглищната енергетика у нас се поставят на път без връщане.
Това коментира във "Фейсбук" Илиян Василев.
Не толкова по пазарни причини, колкото по политически. У нас енергетиката зависи от ЕС и родни визионери, които не се терзаят от текущата проблемност.
Защото, каквото и да си говорим, става дума за местен енергиен ресурс. А всяко намаляване на ролята на местните енергийни източници означава по-голяма зависимост от външни доставки и по-малко възможности за реакция при кризи.
Всичко останало увеличава нуждата от внос на енергия - особено през зимните месеци и в периодите, когато водните ресурси са ограничени, а производството от ВЕИ е недостатъчно за покриване на потреблението.
Затова ми е трудно да приема тезата, че закриването на въглищната енергетика е неизбежна световна тенденция. Реалността е по-сложна.
Япония, която мнозина определят като една от най-технологично развитите държави в света, продължава да произвежда около една четвърт от електроенергията си от въглища. Китай, който е глобален лидер в производството на соларни панели, батерии и вятърни турбини, също не се отказва от въглищната си енергетика и продължава да я разглежда като ключов елемент от енергийната си сигурност. Като развива нисковъглеродни технологии за изгаряне на въглища и водород.
У нас обаче вместо дебат за ролята на въглищните мощности като резерв и инструмент за сигурност, изглежда се избира стратегия на бавната евтаназия.
Какво ще се случи след отделянето на ТЕЦ „Марица Изток 2“ и мините?
Най-вероятно не рязко затваряне, а бавна смърт. Ще ви говорят, че става по пазарна причини. Но в плащането на емисионни квоти няма пазар - има политика. Постепенно свиване на дейността, намаляване на инвестициите и отлагане на решенията до момента, в който обществото привикне към неизбежното.
Бавна смърт под прага на обществената чувствителност. Което е логична стратегия.
Според мен по-разумният подход би бил тези активи да се разглеждат като стратегически резерв на държавата - ресурс, който може да не работи постоянно, но да бъде наличен в моменти на енергийна криза или геополитически сътресения.
Това би изисквало дългосрочна стратегия, а не единствено изпълнение на краткосрочни политически цели.
Що се отнася до мечтата за милиони домакинства с панели по покривите, батерии и реална енергийна независимост - това е посоката, която би върнала първоначалната идея за енергийна демокрация.
Само че засега не виждам политическа воля за подобен модел. Напротив - все по-често наблюдаваме концентрация на ресурси и влияние в ръцете на големи играчи. Олигархизация на енергетиката. Жална ни майка.
А историята показва, че трудно се намира по-силно лоби от онова, което разполага едновременно с политическо влияние, достъп до публичен ресурс и претенцията да говори от името на бъдещето.
