Национална мрежа за децата (НМД) издава своя независим мониторингов доклад „Бележник“ за 15-ти пореден път, като в тазгодишното специално издание се проследява развитието на политиките за детето и семейството в периода 2011 – 2025 г. Докладът съдържа стотици препоръки за секторни реформи. Но какво се прави… Пред ФАКТИ говори юристът Георги Еленков, директор „Политики за децата“ в Национална мрежа за децата – обединение на над 140 граждански организации и правозащитници, работещи с и за деца и семейства в цяла България.
- Г-н Еленков, след 15 години мониторинг от Национална мрежа за децата оценката за държавата остава около „Среден 3“. Какво говори това за дългосрочната политика към децата в България?
- След 15 години независим мониторинг оценката „Среден 3,28“ показва не толкова липса на усилия, колкото липса на последователна държавническа визия за подкрепата към децата и семействата. България има реални успехи през този период – напр. историческият процес на деинституционализация (затварянето на големите домове за деца от стар тип), развитието на услуги в общността, отделни важни реформи в образованието, детското и майчиното здраве, правосъдието, социалната подкрепа. Но този напредък остава неравномерен, фрагментарен и твърде често зависим от натиска на гражданския сектор, проектно финансиране или усилията на отделни професионалисти.
- Защо България все още няма Национална стратегия за детето, въпреки че страната е законово обвързана да приеме такава?
- От 2019 г. насам наблюдаваме сериозен застой в детските политики, породен включително от масирана дезинформация и трайна подмяна на експертния разговор с популизъм. Именно около проекта за Национална стратегия за детето се разгърна една от най-агресивните дезинформационни кампании онлайн (за извозвани с влакове деца към Норвегия и прочие безумства), което доведе до политическо отстъпление и ни лиши от спокоен професионален дебат за това как държавата да подкрепя децата и семействата най-ефективно. Тъкмо Националната стратегия за детето е рамката, която трябва да даде посока, устойчивост и измерими дългосрочни цели на политиките за децата и семействата с деца.
- Посочвате, че дезинформацията е подменила разговора за политиките за деца и семейства. Как това се отразява на реалните реформи?
- Липсата на стратегия вече седма година е симптом за изключителната институционална и обществена уязвимост към дезинформацията в България. А последиците са, че институциите работят „на парче“, без достатъчна координация, без свързаност на данните и без дългосрочно планиране. Така ключови проблеми като демографската криза (за 15 г. децата в България са намалели с около 80 000), детската бедност, неравният достъп до здравеопазване и образование, насилието над деца, регресът в системата за закрила продължават да се възпроизвеждат и задълбочават. Крайно време е да се върнем към експертния дебат за посоката, в която се развива обществото ни, когато става дума за най-важното - как закриля, чува и подкрепя децата си.
- Кои са най-тревожните данни в тазгодишния „Бележник 2025“ – бедността, здравеопазването или образованието? И защо именно там държавата изостава най-много?
- Трудно е да откроим само една криза, защото най-тревожното всъщност е как различните дефицити се натрупват, импулсират и възпроизвеждат помежду си. Но ако трябва да посочим ключов системен проблем, това безспорно е детската бедност и социалните неравенства. Благосъстоянието на децата получава най-ниската оценка в „Бележник 2026“ – 2,96. Всяко трето дете в България живее в риск от бедност или социално изключване, а шансът му за развитие продължава да зависи твърде силно от това в какво семейство и в кое населено място е родено. В образованието виждаме система, която се променя твърде бавно и неравномерно – с огромни различия в качеството, високи нива на функционална неграмотност, прекомерна административна тежест върху учителите, липса на междупредметни връзки, на социално-емоционално учене, на достатъчно гражданско и здравно образование, липса на развитие на дигитално-медийните умения на децата и др. В здравеопазването проблемите са хронични – недостиг на педиатри и медицински сестри, тежки регионални неравенства, криза в детското психично здраве и продължаващо забавяне на ключови реформи, включително около Националната детска болница. Общият проблем и в трите сфери е липсата на дългосрочна, интегрирана политика. Държавата не инвестира устойчиво в превенция и ранна подкрепа за децата и семействата.
- Всяко трето дете в България е в риск от бедност. Какви конкретни мерки трябва да предприеме държавата още през следващата година?
- Държавата трябва да спре да третира детската бедност само като въпрос на социални помощи. Това е структурен проблем, който изисква едновременно социални, образователни, здравни и жилищни мерки. Още през следващата година трябва да има по-ясно целево бюджетиране за децата, проследяване на публичните разходи и насочване на подкрепата към групите в най-висок риск – деца в многодетни семейства, при самотни родители, в семейства с ниско образование и в уязвими общности. Както посочваме и в „Бележник“, необходимо е спешно да се развие жилищна и семейна политика като инструмент за справяне с бедността, вкл. социално жилищно настаняване, превенция на извеждането на деца поради бедност и обвързване на помощите със социална работа и заетост.
Ключов инструмент тук е Европейската гаранция за детето. Тя вече води до известен напредък в достъпа до услуги, но все още не постига нужната структурна промяна. Нужно е Гаранцията да стане много по-видима на местно ниво и да се изпълнява не чрез изолирани мерки, а чрез интегрирана подкрепа. Положителен знак е, че именно националният координатор на Европейската гаранция за детето, г-жа Наталия Ефремова, е новият министър на труда и социалната политика.
- Над 7700 деца и родители са участвали в оценката на държавните политики. Какво най-често ви казват самите деца за живота си в България?
- Едно от най-силните и устойчиви послания от децата през годините е, че искат да бъдат чувани същински. Те много ясно разпознават кога възрастните просто „отбиват номера“ и кога реално се интересуват от мнението им. Децата често говорят за усещане за огромен натиск – в училище, в социалните мрежи, в отношенията помежду си. Споделят тревоги, свързани с психичното здраве, насилието, липсата на разбиране, страх да не бъдат унизени или отхвърлени. И много често казват нещо изключително важно – че имат нужда не просто от оценки и санкции, а от подкрепа, доверие и възрастни, които умеят да ги слушат.
Децата са много по-зрели и чувствителни към обществените проблеми, отколкото често предполагаме. Те говорят за неравенствата между различните населени места, за липсата на пространства за спорт и липсата на достъп до култура, за агресията онлайн, за усещането, че бъдещето им е несигурно. Но наред с критиките, децата дават и много конкретни решения – искат по-практично образование, повече участие във вземането на решения, по-добра грижа за психичното здраве. Това всъщност е един от най-ценните уроци на „Бележник“ – че когато слушаме децата внимателно, често откриваме не само най-точната диагноза на социалните проблеми, но и смели, практични и незаменими решения за тях.
- Отчитате лек напредък в детското правосъдие. Какво все още липсва, за да има реална реформа и специален закон за детско правосъдие?
- През последните години действително има положително развитие в детското правосъдие. Бяха разширени процесуалните права на децата – както на пострадали и свидетели, така и на деца в конфликт със закона, развиха се по-щадящи процедури, а в цялата страна вече има около 70 специализирани помещения тип „сини стаи“ за изслушване на деца. В семейноправните производства бяха въведени и нови механизми като задължителните информационни срещи за медиация. Това са важни стъпки към по-добро правосъдие, което разбира детето, а не го травмира допълнително.
Най-сериозният проблем обаче остава системата за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни – най-нереформираната област в цялото детско правосъдие. Там продължаваме да работим по остарял модел, без единна нормативна рамка, без ясна институционална отговорност и без достатъчно специализирани услуги и възстановителни практики. В момента едни деца попадат в системата на закрила, други с абсолютно същите прояви са на отчет в детска педагогическа стая, трети работят с обществен възпитател, четвърти ползват социална услуга, а пети могат да бъдат изолирани в интернат или да прекарат 2 месеца в дом за временно настаняване на основание прокурорско постановление. Има големи разлики в капацитета, практиките и ефективността на местните служби в отделните общини.
- Виждате ли политическа воля за дългосрочни политики за децата, или темата остава на заден план за институциите и партиите?
- За съжаление, темата за децата твърде често остава в сферата на декларациите, а не на последователните държавнически решения. Всички партии казват, че децата са приоритет, но много рядко виждаме дългосрочни политики, устойчиво финансиране и надпартиен консенсус по ключови теми като детската бедност, детското и майчиното здраве, образователната реформа и др.
България вече има редовен кабинет, подкрепен от стабилно парламентарно мнозинство, каквото не сме виждали от дълго време. Големият въпрос сега е дали тази стабилност ще се превърне и в стабилност на политиките за детето и семейството. Защото темите за детската бедност, здравеопазването, образованието, насилието и правосъдието не могат повече да се решават „на парче“. Необходим е надпартиен диалог, връщане на експертния разговор и дългосрочна визия. Надяваме се именно 52-рото Народно събрание – и управляващи, и опозиция – да покаже, че по темата за децата е възможен консенсус отвъд политическата конфронтация и популизма. Добрата политика за децата не е идеологически въпрос, а въпрос на държавничество.
