Един въпрос витае в онлайн пространството от дълго време. Ще създаде ли партия Николай Попов, баща на загината в катастрофа Сияна? Ще бъде ли едно от новите лица на изборите? Ще притиска ли властта и как? Той самият даде отговор с пост в социалните мрежи:
"Всеки ден получавам стотици пъти едно и също послание: "Направи партия, излез на изборите". Но нека кажем истината такава, каквато е. В България проблемът не е, че няма още една партия. Проблемът е, че обществото твърде дълго абдикира и чака някой друг да му свърши работата. Сега започва да се събужда.
Партия не се „прави“. Партия се гради, отдолу нагоре. От хора, които са готови да застанат с лицата си, с имената си и с времето си – не само с коментари и очаквания. Вие готови ли сте?
Аз не съм месия и не мога да бъда такъв. Достатъчно „спасители“ видяхме, няма смисъл от повече. Няма да се самопровъзглася за лидер, за да задоволя нуждата от бърза надежда, която после да се превръща в разочарование. Днес изграждаме гражданско движение. Реално. Независимо. С млади, но опитни хора, подкрепени от по-зрели и опитни. Така се прави, поне според мен. Такова, което държи властта за гърлото – с контрол, натиск и постоянство.
Както го правехме заедно досега. Политиката е кал, зная го. И ако се наложи – някой трябва да влезе вътре. В калта. Но това няма да стане, защото „така съм решил“. Ако ще има партия, тя няма да бъде моя. Тя ще бъде ваша. Решена, изискана и носена от вас. От онези, които няма да изчезнат след изборите, ако не бъдат назначени на служба. От онези, които няма да мълчат, когато „нашите“ сбъркат или се сгънат. От онези, които разбират, че промяната не е пост, а тежест. Аз ще бъда там, където съм и сега – в битката. Срещу системата. Там ме прати съдбата.
Днес много хора вярват, че политиката е благодат, начин за забогатяване, за „уреждане“. Не ги съдя. Това виждаме от днешните политици, те нямат кауза. Имат само интереси. Свои или чужди. За мен политиката е отговорност и лишения - от лично време, пространство, свобода и още много неща. Не средство за богатство, не път към слава.
Не искам богатство, моето беше Сияна. Богатство са децата, семейството, здравето… Затова дарявам, затова помагам. На мен пари не ми трябват, но на някой му трябват, за да живее, за да спаси рожбата си. Тогава парите имат смисъл и стойност. Ако успея, това ме прави поне малко щастлив. Не постовете, не властта.
И сега въпросът не е дали аз ще правя партия. Въпросът е: Вие готови ли сте да поемете тежестта или ще чакаме пак някой друг?
